Американските оръжейни доставки

Врагът на моя враг е мой приятел: по време на Студената война американците превърнаха този принцип в кредото на своята външна политика – и на своите оръжейни доставки. Обикновено обаче те се оказваха разочаровани.

Променливите американско-ирански отношения са класическият модел на този начин на действие. След като през 1953 бе върнат на власт с помощта на ЦРУ, иранският шах Реза Пахлави стана най-важния американски съюзник в Близкия Изток след Израел. Като благодарност за достъпа до иранското петролно богатство, монархът получи всичко, което американската оръжейна индустрия можеше да предложи: най-добрите бойни самолети, най-новите ракети, най-силните танкове и оръдия. Как се борави с цялата тази модерна техника – за това в Иран се грижеха 40 000 американски военни съветници.

Когато през 1979 аятолах Хомейни прогони шаха от Техеран, за американците стана ясно, че многомилиардните оръжейни доставки сега са в чужди ръце. Тогава Вашингтон заложи на врага на ислямските фанатици – на иракския диктатор Садам Хюсеин. В продължение на осем години, до 1988, водеше той война срещу съседите си на изток, масирано захранван с оръжие и информация от американски източници. Дори Доналд Ръмсфелд, по-късно министър на отбраната при Буш, се срещна по онова време със Садам.

Като подарък американците предложиха на последния и строго секретни въздушни снимки. С тяхна помощ генералите на Садам бяха в състояние да предприемат изненадващи нападения срещу иранските войски, включително и с химически оръжия. Днес американските войници в Ирак воюват срещу остатъците от така активно насърчавания от Вашингтон силов апарат на Садам Хюсеин.

Също през 80-те години американците снабдяваха с пари и оръжие афганистанските партизани в борбата им срещу руските окупационни войски. Един от най-добрите клиенти на ЦРУ от онова време беше саудитският милионер Осама бин Ладен. Две десетилетия по-късно американски командоси преследват кръстника на терора и отново укрепналите талибани. Зенитните ракети “Стингър”, доставяни навремето от Вашингтон за битката срещу комунистите, днес са коварна заплаха за военните и гражданските самолети в небето над Афганистан.

Американската стратегия не се увенча с успех и на Филипините. Когато през 1965 Фердинанд Маркос дойде на власт в Манила, първоначално изглеждаше, че това ще бъде добре и за двете страни. Той изпрати филипински войници в помощ на затъващите в блатата на Виетнам американски войски. В отплата Вашингтон оказваше политическа и военна подкрепа на филипинския режим, въпреки че сатрапите на Маркос използваха американските доставки за репресиране на опозицията. Днешното лабилно положение на Филипините е следствие и от безразсъдната американска политика.