АПОСТРОФИ: В ритъма на парите

”так-так, так-так” – само че той не се е възприемал винаги така. В един определен момент от човешката история, към началото на 17 в. - и само тогава, на едно определено място, в Западна Европа - и само там, този ритмичен шум неусетно започва да се възприема от човешкото съзнание леко видоизменен: ”тик-так, тик-так”. Това редуване на силно и слабо, на ударено и неударено време е един съвсем нов вид ритъм, ритъмът на такта, който съществува не от веки-веков, а едва от началото на Новото време. Несъзнателният преход от ”так-так” към ”тик-так”, от рефлексивното усещане на ритъма изобщо към такта конкретно, е революционното, новото в епохата, която наричаме Новото време. Революционно? Всъщност звукът, издаван от обувките, остава непроменен; променя се начинът, по който той се възприема от хората, защото се променя, и то из основи, мисленето им - появата на такта в музиката и лириката, на естествените науки, на модерния научно-технически мироглед е рожба на този импулс.

И това не е всичко, защото логично следва въпросът: а откъде се е взел самият този импулс? Парите – парите и техният двутактов механизъм са спойката на това кълбо от така разнородни явления, идеалното проявление на онова, което филологът Еске Бокелман нарича принципа на функционалната абстракция. На генезиса на този принцип през 17 в. - който е и генезисът на модерното мислене изобщо - и на идеалното му олицетворение, парите, той е посветил един обемист труд, озаглавен ”В такта на парите”. Всяко нещо на този свят, реално или мислимо – обяснява Бокелман – има съдържание; парите са единственото нещо, което придобива съдържание само съотнесено към едно друго нещо, стоката. Парите и стоката образуват такта, в който се движи модерната епоха. Именно подсъзнателното осъзнаване на новата, абсолютно абстрактна функция на парите стои в основата на промяната в начина на мислене – а не обратното. ”От времето на ‘гръцкото чудо’, възникването на философията в антична Гърция, не е имало по-дълбока цезура в човешкото мислене: на мястото на неразривната до този момент наситеност с конкретност сега идва неконкретното мислене.”

”Откритието” на Бокелман предизвиква понятни възражения не защото редица от аргументите му са спекулативни или недоказуеми, нито пък защото ”големите разкази”, монистичните обяснения на света и историята, днес не са на мода, и най-малко заради настървението и сладострастното густо, с които посича фундаментални постановки и мислители на европейската култура. Опитът да се навържат заедно тактът, в който бие сърцето или кънтят обувките, с музиката, поезията, научната революция и техниката, с Галилей, Декарт и Лайбниц, и всичко това да се изведе от ”презряния Мамон”, подобен дързък експеримент неизбежно активира съпротивителната ни реакция, защото разстройва обичайния ни мисловен ритъм. Но нали тази трудна и спорна книга иска да ни покаже точно това: че този ритъм се задава не от природата, а от историята.

През лятото на 325 г. в градчето Никея, разположено на малоазиатския бряг, точно срещу Константинопол, се събират епископи от цялата Римска империя. Този, един от първите католически консили - когато ”католически” означава още просто всеобщ, универсален, - се провежда по инициатива на новопокръстения император Константин, който иска да укрепи връзките си с християнските първенци и да сложи край на теологическите спорове, раздиращи църквата, изведена от нелегалност от него само няколко години преди това. Въпреки че никейският синод не успява да пресече споровете, Никея остава в историята – по две причини: там бива избистрена обединителната формула, така наречения Символ на вярата, валиден до ден-днешен за всички християни, и окончателно осветен църковният канон – списъкът от двайсет и седем текста, които образуват ”Новия завет”, с ядрото от четирите евангелия.

Защо изобщо е бил необходим ”канонът на истината”, защо в него са били включени точно тези текстове, а не някои от многото други, курсирали между 2 и 4 век и впоследствие анатемосани като ”апокрифни”? Американският религиозен учен Илейн Пагълс търси отговор на този въпрос, като се съсредоточава върху един от тези апокрифи – евангелието на Тома, открито през 40-те години край египетското селище Наг Хамади, сравнявайки го с христологическата summa на канона, евангелието на Йоан. Авторката констатира голямо сходство между двата текста, но същевременно и важни разминавания. Тома е същият онзи ученик на Исус, който е известен най-вече с ролята си на Тома Неверни от евангелието на Йоан. Пагълс допуска, че Йоан е познавал текста на своя съперник, пишещ под името на единия от апостолите, и че Тома не случайно е представен в тази компрометираща роля. Оттук нейният извод, че евангелията на Йоан и Тома са платформа на две различни групи от привърженици на Исус, които към края на 1 в., когато са писани двата текста, са били в оживен спор, ако не и в конфликт помежду си.

Основната разлика между Йоан и Тома е в начина, по който виждат Исус.

Според Йоан бог може да бъде познат само чрез упование в божествената светлина, въплъщавана от Исус. Тома обаче твърди, че божествената светлина е присъща на всички хора, доколкото ние всички сме създадени ”по божи образ и подобие”. Така - пише авторката - апокрифният евангелист дава израз на една мисъл, която хиляда години по-късно ще стане централна тема на еврейската, а после и на християнската мистика: ”божият образ” е скрит във всеки от нас, но само малцина долавят присъствието му.

Християните от всички изповедания все още живеят под знака на решения, взети преди близо две хиляди години. Това е свидетелство за жизнеустойчивостта на християнството, което не би трябвало обаче да се тълкува като запор върху правото на избор – какъвто е първоначалният смисъл на думата ”ерес”. Новата книга на Илейн Пагълс ”Тайната на петото евангелие” е не само научна работа, но и дискретна изповед на една вярваща жена, преживяла загубата на детето си и разбрала, че ”в критичните моменти на нашия живот”, тогава когато вярата не е достатъчна, човек трябва да потърси други пътища, без това да го отклонява от пътя на религията. Тома допълва и продължава Йоан, също както последният е продължител на Лука, Матей и Марк – иска да ни каже Пагълс, без да се опасява, че ще бъде обявена за еретичка. На това равнище работата й допуска и друг прочит: като принос към преосмислянето на съвременното значение на понятието ерес.

Стоян Гяуров