1. Преминаване към съдържанието
  2. Преминаване към главното меню
  3. Преминаване към други страници на ДВ

Апострофи: "За вечния мир"

10 февруари 2004
https://p.dw.com/p/Aukn
Тази седмица се навършиха 200 години от смъртта на германския философ Имануел Кант. Важно място в неговото епохално творчество заема текстът "За вечния мир", в който Кант размишлява върху мирната перспектива и стига до извода, че мирът е възможен. Утопия ли е това или реалистичен проект? Политологът Херфрид Мюнклер обяснява какво не е могъл да предвиди големият философ: Работата на Кант "За вечния мир" не е уникат в историята на политическата мисъл. Тя се вписва в една дълга традиция от произведения, търсещи отговор на въпроса, как може да се сложи завинаги край на войната. Че това е възможно с политически средства, без да се чакат чудеса, е представа, която може да се проследи чак до творчеството на флорентинския поет и полит-теоретик Данте. По въпроса размишлява универсалният гений Лайбниц, френският абат дьо Сан Пиер развива подробен проект за установяване на вечен мир, а излязлото в края на 18 в. произведение на Кант отприщва поток от работи на тази тема. Това че надеждите за вечен мир покълват отново на прелома между 18 и 19 в. не е случайно: в сравнение с предишния, 18 в. е сравнително спокоен. Френската революция от своя страна поощрява мисълта, че разумът може да се наложи и в политиката. Защо тогава това да не се отнася и за вечния мир? Текстът на Кант не беше и не е утопичен проект, а политически пътепоказател - и трябва да се чете като такъв. Първо Кант очертава един голям контрапроект на онова, което 500 години по-рано Данте описва като главна предпоставка за траен мирен ред в Европа. Докато Данте залага на един енергичен политически връх, тоест на един император, който не е ограничен от противодействията на папата, то Кант се отказва от подобен политически връх. Той смята, че мирът може да бъде постигнат чрез правовото регламентиране на отношенията между държавите - при условие, че се касае за републики, в които последната дума имат гражданите. Така че ако мирният проект на Данте може да се окачестви като имперски, проектът на Кант трябва да бъде републикански. С края на противопоставянето между Изтока и Запада и търсенето на нов световен ред, проектът на Кант придоби отново актуалност - за разлика от концепцията на Данте, която може да се разглежда като неговия контрастен проект. Ако съвременните европейски представи се ориентират по-скоро по замисъла на Кант, то американската политика следва по-скоро флорентинския модел. В тази светлина е понятно защо напоследък някои американски публицисти, стоящи близо до Белия дом, полемизират против Кантовия мирен проект, като същевременно уверяват, че това било чиста утопия. По време на съставянето му, проектът със сигурност не е утопичен. Но не е изключено междувременно да е станал такъв в ръцете на кантианците. Политическата история на Европа след Втората световна война, и особено след края на конфронтацията между Изтока и Запада, може наистина да се разглежда като постепенна реализация на проекта на Кант; опитът обаче той да се използва като модел за преустройството на глобалните условия е чисто илюзорен. В Кантовия съюз на народите не е предвиден колос от калибъра на САЩ, а и Кант е бил достатъчно реалист, за да е наясно, че подобна сила не може да бъде обвързана в проектираното държавно сдружение. В основата на разсъжденията на Кант стои европейското равновесие на силите. Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа, ЕС и дори европейската част от НАТО с известно право могат да се разглеждат като частични институционализации на идеята на Кант за сдружението на народите. Прехвърлянето на тази концепция върху ООН беше обаче прекалено дръзка стъпка, която събитията в последно време направиха още по-неправдоподобна - не само заради квазиимперската позиция на САЩ в световната общност, но и поради драматичния държавен разпад по периферията и извън зоната на благосъстоянието. В огромната междувременно литература върху текста на Кант "За вечния мир" до голяма степен се пренебрегва основното внимание, което той отдава на държавността. Само ако държавите наистина са монополистите на войната, се изпълва със смисъл базисното наблюдение на автора, че по принцип войните носят повече загуба, отколкото печалба и за победителите. Кант е убеден, че тази проста сметка с течение на времето ще се наложи като сдържащ фактор. "Всички народи, рано или късно, ще се проникнат от търговския дух, който не може да вирее заедно с войните" - пише той. Едва при това условие може изобщо да се говори за развитата преди време от някои политолози "теория на демократичния мир", която предвижда, гражданите, които носят бремето на войната, сами да решават в последна сметка дали да бъде мир или война. Кант обаче е наясно, че евтините войни, в които освен това човек не участва сам, а възлага тази задача на заложници, не могат да се осуетят по този път. Той смята обаче, че неговият проект е убедителен начин за неутрализиране на военнолюбивите намерения на амбициозни крале, търсещи слава аристократи и алчни търговци на оръжие. Ерозията на държавния ред, която се наблюдава от известно време насам, растящата военна дейност на субдържавни или транснационални актьори, увеличаването на наемниците - всичко това не влиза, по понятни причини, в сметката на философа от Кьонигсберг. Днес класическите междудържавни войни, чието предотвратяване именно визира Кант, са рядкост. Това, което ни тревожи сега, са вътрешнодържавните и транснационалните войни, които не фигурират в мирния проект на Кант. Близо 210 години след излизането на "За вечния мир", можем да констатираме, че философът едновременно има право и се заблуждава. Той е прав в предвижването си, че с разпространението на търговския дух и демокрацията, държавните войни ще изчезнат постепенно. Но че тяхното изчезване е идентично с вечния мир, това е заблудата на Имануел Кант.