АПОСТРОФИ: “Новата журналистика” и истината в лъжата

“Всеки добър роман”, бе обяснил веднъж Марио Варгас Льоса, “казва истината, а всеки лош роман лъже.” Защото да кажеш истината в един роман означавало да дадеш възможност на читателя да изживее една илюзия, докато лъжата означавала, че авторът е неспособен на тази симулация. Така “истинската лъжа” става белег за качество на романа като литературен жанр. Докато в литературата истина и лъжа са естетически категории, в журналистиката те запазват моралната си валидност. Още през 19 в. безмилостната конкуренция в масмедиите довежда до известно разхлабване на моралните критерии на журналистиката, но едва със заличаването през 60-те години на миналия век на жанровите граници между роман, репортаж, дописка и автобиография се заличи и границата между истина и лъжа.

Появи се едно ново поколение американски писатели, които въздигнаха кръстосването на реални събития с литературното им отражение едва ли не в творчески принцип. С насърчението на няколко експериментални списания, “новата журналистика” се наложи в САЩ като нов литературен жанр, родил се от любовната връзка между журналистика и литература. Джоун Дидиън, Алекс Хейли, Джими Бреслин, Норман Мейлър, Том Улф се ориентираха към ежедневието, развивайки един реалистичен и същевременно субективен стил. Със своя субективен реализъм, Новата журналистика извърши литературна революция – се подчертава в новоизлязлата студия на Марк Уайнгартън (Marc Weingarten, „The Gang That Wouldn´t Write Straight“).

Само че този нов стил промени и възприемането на литературата, анулирайки “истинската лъжа” като жанров принцип. Новата журналистика, провъзгласи през 1973 главният й идеолог Том Улф, ще направи романа излишен. А Труман Капоти окачестви своя разказ за едно четворно убийство и двамата му извършители като “роман от факти”, тоест “истински” роман. Книгата му “Хладнокръвно” излезе през 1966 и стана бестселър, после лонгселър, а накрая – американска класика, в която вече не е важно къде свършват фактите и къде започва литературното им стилизиране. Критиката и четящата публика приеха благосклонно литературната конструкция на Капоти - също както и самоинсценирането му, изтъкано до голяма степен от лъжи, както е показано и във филма “Капоти”. Но не авторовата биография направи филма така актуален, а напрежението между американското ежедневие и онази американска машинария, която преобразява същото това ежедневие във вестникарски заглавия, телевизионни новини, а понякога и в литература.

Следствие от успеха на този вид журналистика е и това, че днес литературата на фактите се продава много по-добре от белетристиката. Но за разлика от времето на Капоти днес литературата на фактите трябва да издържи теста за истинност и същевременно да удовлетвори претенциите за автентичност, които явно също са страничен ефект от новожурналистическия субективен реализъм. Проблемът е, че свързването на истина и автентичност в жанр като автобиографията е невъзможно, тъй като в нея се възпроизвеждат факти, преразказани от лична гледна точка.

Нашумелият американски писател Джеймс Фрай, към когото бяха отправени шумни обвинения, че бил разкрасил автобиографията си с измислени подробности, обясни, че въпреки изфабрикуваните епизоди неговият разказ съдържа “емоционалната истина” за живота му. Тъкмо благодарение на тази емоционална истина, автобиографичната повест на Фрай “Милион малки парченца” стана миналата година най-продаваната книга в Америка (след актуалния Хари Потър).

Фрай успя “да даде възможност на читателя да изживее една илюзия” и да дестилира една “истинска лъжа” от низостта на своя живот като наркоман и престъпник и последвалото изцеление и просветление. Общественото възмущение издава една антилитературна настройка, която не признава истината и лъжата като естетически категории, а постулира за истина своята желана истина. Тази неспособност за разпознаване на фактическата действителност се нарича на американски медиен жаргон “truthiness“ – което бихме могли да преведем може би като “истинарство”. Наскоро тази дума бе избрана от American Dialect Society (Дружеството за американските диалекти) за дума на 2005 година: тази истина-блян не е вече истинската лъжа на литературата, а измамната истина на публичния дискурс.