1. Преминаване към съдържанието
  2. Преминаване към главното меню
  3. Преминаване към други страници на ДВ

АПОСТРОФИ: Нови книги на льо Гоф, Райнхард, Хабермас

29 юни 2004

В светлината на единението на Европа под знамето на ЕС, темата за Европа е актуална както никога досега.

https://p.dw.com/p/AukI
Философът Юрген Хабермас
Философът Юрген ХабермасСнимка: AP

При това положение е естествено, нещо повече - наложително критичното осмисляне на нейната история и корени; нещо на което се е посветил може би най-известният съвременен медиевист, френският историк Жак Льо Гоф.

”Зараждането на Европа през Средновековието” гласи заглавието на последната му работа, в която той се опитва да докаже, че ”средновековното наследство е най-важното от завещанията, които проявяват своето въздействие в днешна и утрешна Европа”. Това, естествено, е едностранчиво и пресилено, защото демократичният модел, например, ни е завещан от древна Гърция. Но тази твърде субективна преценка – а тя не е единствената – не е най-същественото за книгата на Льо Гоф.

Авторът проследява европейската история от Късната Античност до Ренесанса, като в глави, чиято средна дължина не надхвърля 1-2 страници, обхваща всички основни аспекти на средновековния живот. Той е най-увлекателен когато говори за градовете, университетите и книгите – ядрото поначало на работата му като медиевист, - но също и когато се спира на теми и исторически личности, които колегите му пренебрегват или просто не забелязват, например проституцията и хомосексуализма, скандинавците и дори произхода на целувката по устата. В центъра на вниманието му стоят не толкова духовните потоци на времето, колкото хората, но не именитите представители на светската и религиозната власт. Става дума например за Ян Хус, но не и за идеологическия сблъсък, който го отвежда на кладата; за Кола ди Риенцо, но не и за идеята за Рим през Средновековието. Религиозната вяра в различните й разклонения, включително култа към Дева Мария и монашеството, минава като червена нишка през цялата книга, но папството, да кажем, не се тематизира. Льо Гоф съчленява една подробна мозайка, от която изкристализират основите на европейската идентичност.

Заключителното резюме на автора е фокусирано върху любимата дискусионна тема на медиевистите: за края на Средновековието и началото на Новото време. Льо Гоф смята, че в историческа перспектива 15 в. наистина може да се разглежда като началото на Новото време. Той е съгласен, че в края на този век в Европа се извършват важни промени, но се обявява остро против термина ”ренесанс”, който, според него, замъглявал реалните процеси. Френският историк отстоява концепцията за ”дългото Средновековие”, някои от чиито нишки той изтегля чак до 19 в. – една спорна теза, която обещава нови дискусии по въпроса.

Човекът е едновременно продукт на натурата и на културата. Как би изглеждала неговата история, ако бъде написана от тази сдвоена гледна точка? Отговор на този труден въпрос дава авторитетният германски историк Волфганг Райнхард в труда си ”Форми на живота в Европа”. Тази сравнително нова синтезираща дисциплина – научаваме от него – се нарича историческа културна антропология.

Какво означава все пак историческа културна антропология? Това е опитът да се даде антропологически прочит на цялата история – на политическата, правната, конституционната и социалната история, а също така на историята на ежедневието и нравите. Подробният отговор се съдържа в 700-те страници на тома, написан от Райнхард, който започва с човешкото тяло и неговите нужди и свършва с представите ни за времето плюс една извънредно подробна библиография от близо 80 страници. Авторовата цел е да хвърли мост между историята и природонаучните знания за човека, което той прави с главозамайваща педантичност. Тази културна енциклопедия гъмжи от информации и интерпретации: за това, че към кучетата на Фридрих Втори трябвало да се обръщат на ”вие” и че нощницата била италианско изобретение, за женския панталон като проява на еманципацията, за историята на обръщенията от ”ти” на ”вие” и после обратно към ”ти”, за одържавяването на властта и историята на комуникациите, от жеста през писмеността и книгата до медийното общество. Авторът анализира също развитието на модерния рационализъм и проследява историята на религията до изместването на трансцендентността от радикалната отсамност.

Критиката не пести похвалите си за новия труд на Волфганг Райнхард, апострофиран като програмен текст и оценяван като върхово международно постижение в едно все още неразработено научно поле.

Западът е разединен. На историческо равнище - контрапункт на разпадането на Изтока, този факт губи своята еднозначност на политическо равнище, където ние сме лишени от предимството на обратната перспектива, което дава историята. Юрген Хабермас, днешният нестор на германската философия, смята, че дотам се е стигнало не поради опасността от ислямския тероризъм, а вследствие на политиката на сегашното американско правителство, което потъпква международното право, бламира ООН и не се спира пред разрив с европейските си партньори. Глобалната политика в светлината на развитията след 11 септември 2001 е темата на поредната книжка от поредицата, обединяваща есета, интервюта и други малки работи на Хабермас.

Навършилият неотдавна 75 години философ е категоричен: под заплаха е проектът на Кант за преодоляване на естественото състояние между държавите. Хабермас знае и името на сатаната, и винаги когато спомене Джордж Буш тонът му придобива необичайна полемична острота, която все пак не накърнява богатството от идеи и дълбочината на мисълта му.

Той формулира седем идентичностни белега на Европа, които я отличават от Америка: секуларизация, предимство на държавата през пазара и на солидарността пред индивидуалните постижения, скепсис спрямо техниката, съзнание за парадоксите на прогреса, неприязън към силата и правото на силния, ориентация към мира вследствие на историческия опит. Тук той вижда предпоставка за различията между двете страни на Атлантика, но не и причината за актуалното разединение, която той открива на политическо равнище – като следствие от ”хегемониалния унилатерализъм” на Белия дом.

Хабермас е оптимист, доколкото смята, че нещата могат да се оправят със слизането на Буш от власт, и може би идеалист, защото вярва в осъществимостта на Кантовия проект за едно глобално космополитно общество. Но той е и реалист, защото е убеден, че поддържането на мира и утвърждаването на демокрацията и човешките права са цели, които могат да бъдат постигнати не чрез инструментализирането на моралното превъзходство на един ”добронамерен хегемон”, а само по пътя на валидното за всички – ”инклузивно”, както се изразява той - право на една международна организация каквато е ООН.

*