АПОСТРОФИ: От Лисабон до Освиенцим

В началото на 80-те години една млада американска философка пристига в Берлин, за да довърши докторската си работа на тема злото - и остава там: в сравнение с живите, политизирани дискусии, водени в германската столица, академичната атмосфера на Харвард й се струва съвсем бездушна. Тя, макар и еврейка, не се интересува от въпроса, как е възможно един и същ народ да роди Бах, Кант и газовите камери. Въпросът, който вълнува Сюзън Найман, е съвсем друг: има ли изобщо смисъл да се залага на разума, щом злото се оказва по-силно от него? В търсене на верния отговор тя написва цяла книга, "Злото в съвременната мисъл", предизвикала широк отклик във философските среди.

Найман си поставя за цел не просто да тематизира злото във философски - а не както обичайно, поне до скоро, в теологически - план, но също и да затвори "бездната между ежедневния размисъл върху злото и университетската философия". Нейната "Алтернативна история на философията", както гласи подзаглавието на работата й, кръжи около един съвсем практически проблем: в състояние ли е историята на модерната философия да ни помогне да намерим верен подход към злото в нашето време?

Изходната точка на Найман е земетресението в Лисабон от средата на 18 в., жертва на което стават не само 15 хиляди души, но и вярата в божията промисъл. Разклатено е убеждението, че природното зло крие някакъв смисъл. Оказва се, че то "не е нито наказание, нито някакъв знак, а просто част от безсмисленото устройство на света". Но въпреки това, както подчертава авторката, сред философите се запазва волята за търсене на някакъв смислен ред зад явленията. До Освиенцим. След тази цезура Лисабон не е вече емблема на злото, а деградира до равнището на "катастрофа". За Найман, земетресението в Лисабон и масовото изтребление в Освиенцим маркират началото и края на модерната епоха. "Докато в Лисабон човечеството изгуби вярата в света, може да се каже, че в Освиенцим то изгуби вярата в себе си" - обобщава авторката. Теодицеята, оправданието на бога респективно на злото, става невъзможно. Като се позовава на тезата на Арендт за баналността на злото, Найман подчертава, че то е изгубило вече злодейския си лик. Не е ли това и ликът на онези четирима образовани и възпитани арабски младежи, които изкарват курсове за управление на самолет в Америка, без изобщо да се интересуват как става приземяването, и които на 11 септември 2001 екзекутираха три хиляди души?

"Тайна" е дума, която човек някак си естествено свързва с древните египтяни. Затова не е чудно, че тази дума се среща в заглавията на две новоизлезли книги за Египет. "Седемдесетте големи тайни на древен Египет" е един великолепно илюстриран том, в който компетентен екип от предимно англо-американски учени, начело с Бил Манли, разглежда на общодостъпен език различни аспекти на египетската култура и история. Египтологията като наука е вече на двеста години, но въпросите, засягащи най-старата цивилизация в човешката история, все още са повече от отговорите. "Седемдесетте тайни" се оказват седемдесет теми и въпроси, развити в също толкова глави, които като цяло дават много добра представа както за историята на Египет, така и за актуалното състояние на археологическите проучвания. Който иска да навлезе в дълбочина, той трябва да се обърне към другата книга в нашия обзор.

От "Египетски тайни", новата работа на Ян Асман, научаваме, че тайната е била градивен елемент на египетския религиозен мироглед, ехото от който пронизва египетската рецепция през вековете - от древна Гърция през Ренесанса и Просвещението та чак до наше време, - което обяснява защо продължаваме така естествено да мислим за Египет като място на тайната. Arcanum, тайна, е централно понятие в староегипетската религия; нещо повече - "тайна" и "свещено" са почти синоними. Вярно е, че тази религия има и открита, публична страна, която се проявява когато на големите празници бог "излиза" от храма. Но и тези форми на видимост не са нищо друго освен "инсценировка на тайната", както отбелязва Асман. Следа от понятието за свещената тайна се е запазила до ден-днешен, например, в думата "херметически", която се извежда от Хермес Трисмегист, египетския бог на писмото и на свещените религиозни текстове. Тайната, "ограждането на знанието със защитни зони", заема централно място в египетската писмена култура и религиозен култ. Смисълът на тази тайнственост се заключава във вярата на египтяните, че свещените текстове кодифицират подредбата и хода на космическите дела, а профанацията им може да доведе до невиждани катастрофи.

Следователно за разлика от библейската религия на откровението, староегипетската религия може да се нарече "религия на тайната". Когато Египет изгубва своята независимост, властта на местните елити се оказва лишена от политическия си компонент и остава ограничена в рамката на храма и свещените писания. Постепенно жреците приравняват усвояването на йероглифното писмо с мистична инициация. Така наречените египетски мистерии, заключава Асман, са институцията, която наследява фараонската държава и която представлява един вид компенсация за нейната загуба. А йероглифите, като непроницаема черупка на египетските мистерии и на една вечна "тайна", са формата, под която Египет се врязва в културната памет на човечеството.

На пръв поглед Аби Варбург е добре познато име сред интелектуалните среди. На втори поглед, когато се опитаме да дефинираме полето на неговите занимания и да разберем на какво се дължи неговата слава, разбираме колко малко го познаваме всъщност. Защото Варбург със сигурност не е само "историк на изкуството", както бе представян съвсем доскоро; не е просто един от пионерите на иконологията и изучаването на символните форми, и още по-малко философ. Казано по друг начин: той е всичко това плюс историк, филолог, литератор - един от онези многостранни специалисти, които днес за удобство поставяме в рубриката културология.

Със своята малка книжка, озаглавена "Диви енергии", историкът Улрих Раулф си поставя за цел да фокусира представите ни за този необикновен учен, отвъд обичайните асоциации с неговата прословута библиотека и Института Варбург в Лондон. В четири великолепни есета, опирайки се на известната "интелектуална биография" на Варбург от перото на Ернст Гомбрих и без да крие пристрастието си към своя предмет, Раулф очертава изследователския профил на един човек, който, макар и рожба на своето време, се въздига до въпроси и перспективи, които не са изгубили нищо от своята оригиналност: бъдещето на архаиката, символно-алегоричната връзка между образ и слово, нахлуването в ежедневието на концепции за непосредствено единение с божественото, сблъсъка между техника и хуманизъм. Аби Варбург се е смятал за "историк на душевните енергии" - едно ненадминато определение за този геолог на човешкия дух, от чиито интуитивни прозрения и идеи продължаваме да черпим.