"Атака" и медиите

„Медиите са четвъртата власт, а всяка власт трябва да бъде контролирана” – с тези думи евродепутатът от Атака и доведен син на лидера на крайната националистическа партия Димитър Стоянов обясни скандалния набег на атакисти срещу редакциите на двата вестника. Сама по себе си подобна мисъл може да звучи правдоподобно, но когато тя е изказана по адрес на свободния печат в демократична държава и излиза от устата на човек, който предизвика един от най-отблъскващите скандали в ЕП с нападките си срещу депутатка от ромски произход, тогава контекста на термина „контрол” става друг и започва натрапчиво да напомня за едни от най-зловещите страници от европейската история преди Втората световна война.

Когато националсоциалистите превземат окончателно властта в началото на 30-те години на миналия век, те контролират едва 121 от 4 700-те вестници и периодични издания, които по това време излизат в Германия. Само две години по-късно нацистите командват директно близо 450 печатни издания и имат непряк контрол върху всички останали, като германските осведомителни агенции са били задължени да разпространяват само нацистките версии на новините за цялата медиа. В края на 1933 година излиза закон, с който на вестниците се забранява да публикуват критики към управлението, което позволява на историците да направят заключението, че в нацистката държава не е имало нужда от официална цензура, тъй като основната функция на редакторите е била именно цензорска.

Афектирани от публикация в седмичника „168 часа”, препечатана във всекидневника „24 часа” за това, че „Атака” била финансирана от своя официален архи-политически противник ДПС с над милион и половина лева, лидери на крайната националистическа формация обявиха, че започват подготовката за внасяне в парламента на законопроект за печата. Според лидерът на „Атака” Волен Сидеров „след като това е четвъртата власт, тя трябва да бъде регулирана и да работи по регламент”.

В края на 2005 година всички официални представители на българските печатни издания и електронни средства сложиха подписите си под „Етичен кодекс на българските медии”. Създадена беше постоянно действуваща етична комисия на журналистите, която е призвана да решава своевременно възникналите конфликти, по които има подадени жалби. Етичният кодекс регламентира всички основни аспекти от журналистическата дейност, като предоставянето на достоверна информация на обществото, нейното събиране и представяне, взаимоотношенията в медиите и между медиите, факторът „обществен интерес”, както и особено важния раздел свързан с редакционната независимост. В документа изрично се посочва отказът на българските медии „да се поддават на политически или икономически натиск и влияния”. Засега, въпреки регистрираните нарушения от някои медии, в общи линии етичният кодекс се спазва, а редица експерти смятат, че приемането на специален Закон за печата неоправдано би ограничил свободното слово и би се превърнал в инструмент за неговото заглушаване от управляващите, които и да са те.

Според представители на двата часови вестника, авторът на интервюто, в което се твърди за дадените от ДПС на Атака милион и половина лева, е предоставил на журналистите собственоръчно подписан текст, както и документи за доказателство, които вече са предадени на прокуратурата. Журналистите твърдят също така, че са дали възможност на лидера на Атака да коментира твърдението, но той не е откликнал на поканата. От редакцията на „168 часа” уверяват, че са готови да поместят опровержение от страна на Атака, но такова не е направено. Просто крайните националисти са поискали разправа с редакцията не с юридически средства, а чрез брутален физически и политически натиск.

Партия „Атака” освен със собствен всекидневник, разполага и с телевизионен канал, който й дава уникална преднина пред всички останали български политически партии и най-вече сред парламентарно представените. Нито вестник „Атака”, нито споменатия телевизионен канал СКАТ, са подписали Етичния кодекс на българските медии, но това не означава, че при нарушения етичната журналистическа комисия не може да се занимава с тях.

Какви са истинските мотиви за нахлуването на атакистите в двете печатни редакции предстои тепърва да се уточни, защото възмущението от една публикация не може да се изразява с директни заплахи и обиди срещу журналистите. В пространството на правовите европейски държави механизмите на протест, недоволство и компенсиране на претърпени щети минават през съда, независимо дали той ще бъде част от правораздавателната система или на професионалния етичен кодекс.

Обидните крясъци на екзалтираните крайни националисти в редакционните помещения на две издания издават не само оформен политически манталитет, но и носят в себе си заплахата, натискът и страха.

С което правят заявка за някакво архаично повторение на историята.