Африка във фокуса на европейската политика

Ивицата вода, която разделя Европа и Африка в най-тясната си част е едва 14 км, но изглежда двата континента са сякаш безкрайно далеч един от друг. Макар че при хубаво време африканският бряг се вижда от Гибралтар пределно ясно, представите на европейците за Африка са замъглени от предрасъдъци. “Черният континент” е “задният двор”, в който цари нищета и политическа корупция, облечена в мантията на авторитарни режими. През призмата на своите илюзорни представи африканците виждат на север от Средиземно море единствено икономическото благоденствие, за което си струват рискованите опити, да се преодолеят стените на “крепостта Европа”.

Споменът на Африка за Европа

Но дори да се абстрахираме от предрасъдъците и илюзиите, контрастът между Европа и Африка не може да остане незабелязан. В значителна степен наблюдаваната разлика е отражение на колониалното минало. Макар че днес европейските и африкански лидери се срещат на масата на преговорите, историческата памет на Африка е съхранила спомена за един друг вид “сътрудничество”. В навечерието на Първата световна война седем европейски държави са поделили помежду си африканския континент, чиято площ е три пъти по-голяма от тази на Европа. Най-значителни колониални владения на “Черния континент” притежават Франция и Великобритания. Наред с тях в подялбата участват Испания, Португалия, Белгия, Италия и Германия.

Споменът за миналото витаеше и на последната среща “Европейски съюз – Африка”. Президентът на Гана Джон Куфур напомни за изминалите 500 години, белязани от търговия с роби, колонизация и апартейд. В очите на либийския лидер Кадафи днешните миграционни проблеми между Европа и Африка са пряк резултат от колониалното минало. Като рецепта срещу миграцията “революционният водач” на Либия предлага опростената формула: “Дайте ни ресурсите обратно или ни пуснете в страните си.”

Красиви намерения и надежди за бъдещето

Срещата на върха в Лисабон очерта стратегическата посока на бъдещите отношения между Европа и Африка. Макар че “демократичното управление и правата на човека” ще бъдат част от съгласувания план за действие, те едва ли останат в ценъра на сътрудничеството. По съществени са икономическите отношения: Европейският съюз все още е най-големият търговски партньор на Африка. Но европейците имат на африканска територия един конкурент, който най-малко се интерсува от човешките права – Китай. Китайският търговски обем с Африка нараства годишно с 20%.

Опитът на Европейския съюз да запази позициите си прозира и в проекта за ново споразумение със страните от Африка, Карибския регион и Пацифика. То превижда партньорите от развиващите се страни да отворят пазарите си за европейски стоки, като ще могат да предпазват с мита от външната конкуренция едва 20% от местните продукти.

Мнозина в Африка гледат твърде критично на бъдещите отношения с Европейския съюз. Оуен Муканама, журналист от Найроби наскоро писа: “Европа няма интерес от това, Африка да се развива”. Подобни пресилени изказвания са в противоречие с политическата и икономическа логика. Ако “новото стратегическо партньорство” доведе все пак до частична стабилизация на Африка това ще бъде от полза за Европейския съюз. Защото по думите на бившия германски външен министър Клаус Кинкел “бедността на Африка е заплаха за стабилността на Европа.”