Бавно, но славно напред. Дали?

Факт е, че договорът, за който европейците се бореха толкова дълго, влезе в сила на 1 декември 2009. Факт е обаче също, че след това политиците автоматично превключиха на рутинен режим на действие - уморени, без желание и без каквито и да е емоции всеки тръгна да изпълнява своите си задачи. За еуфория и дума не може да става. Европейското „Yes, we can” така и не се чу. Вярно, Европа не е Америка, но когато едно ново начало не предизвиква почти никакво въодушевление, то действа депресиращо.

Актуален ли е още моделът Европа?

Причините за потиснатото настроение са очевидни: след дългогодишна „ремонтна дейност” по договора никой вече не е напълно доволен от множеството компромиси. Освен това нито старите, нито новите лица на ръководните европейски постове излъчват въодушевление. По лицата на Барозу, ван Ромпуй и Аштън няма и следа от чар или надежда.

Въпреки това ЕС ще върви напред. Най-вече заради своята способност за търсене на равновесие - и, разбира се, заради своите институции и договори. Досега Европа винаги се е променяла с бавни стъпки и упорство, а не със зрелищни нови начала. Но и с малки крачки се стига до набелязаната цел. Всъщност Европа почти бе изгубила от поглед крайната си цел. Първо т. нар. конвент се впусна в търсене на консенсус около текста на конституционния договор. След това в ЕС започна борбата за одобрението на договора. Така Европа изпадна в криза на идентичността в търсене на самата себе си. Стремейки се да направи европейската идея по-разбираема за своите граждани, Общността залагаше на пиар-стратегии - на рекламни клипове и кампании, разясняващи на европейците доброто, сторено от Брюксел. Не това обаче накара ирландците да гласуват "за" на втория референдум. Ирландия по-скоро бе осъзнала, че без ЕС не може да се измъкне от икономическата криза.

Апропо, криза. Разбира се, че и европейците са виновни отчасти за срива на финансовите пазари. Последиците от алчността и необмислените действия се забелязват не само в Лондон, а и в германските банки, в някои от които се откроява пълният размер на безотговорността. И въпреки това: покрай финансовата криза Америка получи много повече "наранявания" отколкото Европа.

Това, че Барак Обама приема европейската идея за достъпна за всички здравна застраховка и че по отношение на климатичните въпроси му се ще да последва европейците, доказва, че моделът Европа се е запазил както във финансово-политически, така и в социално-политически аспект.

Глобален играч? Все още не!

По отношение на външната политика обаче има какво да се желае. Защото ЕС е твърде далеч от определението глобален играч. В бъдеще това би трябвало да се промени. В края на ноември Катрин Аштън бе избрана за върховен представител за външната политика. С нейна помощ Европа трябва да стане по-атрактивна и по-ефективна. Реалистично ли е това? Едно е сигурно: в близко бъдеще не можем да очакваме външнополитически триумф. Защото Берлин, Париж, Лондон, а и другите столици на Общността ще продължават още дълго да възприемат Брюксел като неприятен конкурент. И въпреки това новата позиция може да се смята за напредък. Защото с нея ЕС получава нов шанс за израстване.