Бежанци и емигранти – в Гърция, на Балканите, в един нов български роман

Европейската комисия подаде жалба срещу Гърция пред Европейския съд, защото страната не спазва минималните стандарти за отношение към кандидатите за убежище. Критиката на Брюксел не е нещо ново. Официална Атина обаче непрекъснато омаловажава драматичността на положението.

За гръцкия вътрешен министър Прокопис Павлопулос нещата са ясни:

Гърция е люлка на демокрацията и съответно – родина на човешките права.

Оттук министърът стига до заключението, че просто не е възможно в Гърция да има проблеми с отношението към бежанците и кандидатите за убежище.

„Моля ви да ми повярвате: за нас това е въпрос на респект към хуманността. Ние бихме поели този ангажимент дори ако нямаше юридически предписания по въпроса.”

Министърът смята, че неговата страна и лично той са обект на несправедлива кампания. Правозащитните организации вече от години критикуват отношението на гръцките власти към бежанците и кандидатите за убежище. Според критиците, Гърция систематично връща лодките с бежанци още в открито море, а настанените във времени лагери се подлагат на тормоз и дори на изтезания.

Според Комисаря на ООН за бежанците, кандидатите за убежище са обезправени и по друга линия. За тях няма достатъчно преводачи, поради което често ги разпитват на неразбираем за тях език. Липсват и юридически съветници, така че бежанците изобщо не познават правата си. А понеже на всичкото отгоре не достигат и деловодителите в съответните служби, кандидатите за убежище често пъти успяват да подадат молбите си едва след като срокът за подаване вече е изтекъл. Говорителят на Комисариата на ООН за бежанците Хил ван Моортел обяснява:

„Ако сравним това с положението в Германия, веднага ще видим, че в Германия има много повече персонал, който обработва молбите. В Германия работят около 160 арбитри по даването на убежище, плюс 300 техни сътрудници, които им помагат. Гръцките власти имат само 11 служители за тази работа.”

При това в Гърция се обработват около 30 процента повече молби за убежище, отколкото в Германия. В резултат:

през миналата година 25 хиляди бежанци са потърсили закрила в Гърция, а от тях едва 214 са получили официален бежански статут.

Сред най-неприятните обвинения срещу Атина е и често повтаряната констатация, че вместо да назначат повече хора, гръцките власти едва ли не автоматично арестуват пристигащите бежанци, за да им попречат да подават молби за убежище. Гръцкият министър на вътрешните работи Прокопис Павлопулос смята, че тези обвинения са плод на огромно недоразумение:

„Единствената ми цел е да защитавам правата на тези хора, напуснали родината си, които търсят в Европа по-добри условия и малко надежда в един лош свят. Разбирате какво имам предвид.”

Това каза Павлопулос преди няколко дни пред своите европейски колеги. Защото натискът от Брюксел нараства. Та нали формално в целия ЕС трябва да важат едни и същи минимални стандарти за отношението към бежанците. Тъкмо въз основа на очакването, че бежанците ще бъдат третирани по един и същи начин във всяка държава от Евросъюза, беше взето решението, че молба за убежище се подава в първата страна от ЕС, където попадне бежанецът. Тоест, ако един кандидат за убежище иска да подаде такава молба в Германия, но първата европейска страна, в която е влязъл, бягайки от родината си, е била Гърция, то Германия ще го върне именно в Гърция. В интерес на истината, тази договорка беше постигната под натиска на западните държави, които така ограничиха емигрантския поток и го пренасочиха към периферията на Европа.

Държавите от ЕС не желаят само заради Гърция да поставят под съмнение смисъла на договореното.

Тъкмо това обаче може да се случи. Говорителят на Комисариата за бежанците към ООН Ван Моортел казва:

„Няма достатъчно служители, които да обработват молбите. В Гърция са се натрупали 20 хиляди необработени преписки. Включително и по тази причина препоръчваме на другите държави от ЕС да не връщат повече кандидати за убежище в Гърция.”

Нима една държава от Европейския внезапно се оказва опасно място за кандидати за убежище? Нещо подобно смятат не само в ООН, но още и правозащитниците от амнести интернешънъл и няколко европейски хуманитарни организации. Норвегия вече спря да връща бежанци в Гърция, в Белгия и Холандия съдилищата също вече блокират подобни процедури. Как ще постъпи Германия? Германският министър на вътрешните работи Волфганг Шойбле обяснява:

„Естествено, трябва да е ясно, че отношението към кандидатите за убежище не бива да оставя никакви съмнения в спазването на юридическите стандарти. Изобщо не се съмнявам, че в Гърция тези стандарти се спазват.”

Еврокомисията обаче не е убедена в същото, поради което подаде иск срещу Гърция пред Европейския съд. В иска се казва, че Гърция най-после трябва да подсигури на бежанците всестранни права, свързани с убежището.

Европейската комисия още миналата година преведе на Гърция и 5,5 милиона евро, за бъде разширена и осъвременена структурата по приемането на бежанци.

Днес гръцкият вътрешен министър Прокопикс Павлопулос казва, че това били финансови трохи. Поне по този пункт той смята че има още много да се върши и настоява пред Брюксел за повече пари, за да може страната му да изпълнява минималните стандарти, наложени от ЕС.

След репортажа за тежкото положение не бежанците в Гърция – към литературната интерпретация на темата за бежанците, за миграцията, за липсата на родина.

Една тема, която е особено популярна в балканските литератури напоследък. Германското радио Дойчландфунк излъчи тези дни голямо предаване, посветено на романа „Черната кутия” от българския автор Алек Попов. Романът наскоро излезе на немски. Авторът Франк Майер представи книгата като бестселър, оглавявал седмици наред българските класации и добави:

„Съдбата му е същата като тази на много източно- и средноевроепйски автори, които ние тук изобщо не познаваме. Попов наистина е много популярен в България, смятат го за пръв сатирик в страната. Той е сред онези, които помогнаха за съживяването на българската литературна сцена, изпаднала години наред в нещо като парализа.”

А ето какво още научиха за този нов роман сулшателите на Дойчландфунк:

Първата книга на Алек Попов се разиграва в Лондон, сега – тази в Ню Йорк. Той предприема нещо като околосветско пътешествие с героите си. Нед и Анго са двама братя, които дирят щастието си далеч от родината: двамата напускат България и заминават за Ню Йорк. На това място пътищата им се разделят. Нед успява да се добере до мечтания социален възход, докато Анго е принуден да си изкарва хляба, като разхожда кучетата на богати хора. Ала това далеч не е всичко. Нед, които с помощта на скъпоструващи езикови треньори е успял да премахне българския си акцент и сега работи като преуспяващ бизнес-консултант, смята, че има само два вида българи: неудачниците в България и преуспяващите в чужбина. Един от неудачниците е неговият собствен брат Анго, който се провалил в България при опита си да открие издателство за детски книжки. В крайна сметка обаче Анго спечелва Зелена карта от американската емигрантска лотария и се присъединява към брат си в Ню Йорк. Двама българи, двама братя, разделени от огромно неравенство, но и двамата в столицата на света – Ню Йорк. Това е

добро начало за едно гротескно изследване на правилата в капиталистическото, и най-вече в американското общество.

Новопристигналият Анго се хваща на работа, като срещу мизерно възнаграждение извежда на разходка кучетата на богати хора. Това му открехва вратичката към един непознат свят: снобизма на кучкарите в Сентрал Парк. В същото време брат му Нед се занимава с изкупуването и оздравяването на различни фирми. Завистници обаче му скрояват капан и Нед се проваля с гръм и трясък. За наказание го изпращат в България, където трябва да помогне на свой колега, излязъл от релсите. Тази командировка се оказва неуспешна, но пък дава на читателя достъп до трескавата атмосфера на българския преход. В романа има един елемент, който свързва двете диаметрално противоположни кариери на братята: това е покойният им баща. Той умрял в САЩ, още когато двамата били в България. Завърнал се в родината било като пепел в малка пластмасова кутия. Дали това наистина били неговите тленни останки, дали баща им изобщо бил мъртъв: двамата братя тръгват да търсят истината, а заедно с нея и собствената идентичност. Алек Попов тласка своята история все повече към сюрреалистичното и абсурдното, към преувеличението и черния хумор. По едно книгата му прилича на други съвременни произведения от източноеворепйски автори: под забавната, бурна и иронична повърхност се крият меланхолия и сериозност. Двамата братя намират себе си едва тогава, когато вече са сигурни, че баща им е мъртъв, а всички мостове назад към България са изгорени. Романът на Алек Попов е горчива апология на безродничеството.

Това пише в края на рецензията си Франк Майер.