Безпътица и противоречиви интереси: ЕС и ескалацията в Близкия Изток

Вярно, че ЕС не отхвърля идеята за международни войски в Ливан, които да подсигуряват евентуалното примирие между Хизбула и Израел. В същото време обаче външните министри заявиха, че най-напред искат подробности за въпросното предложение на ГС на ООН Кофи Анан. Засега това е само идея, припомни финландското председателство на ЕС, а Израел тъй или иначе отхвърля подобни предложения. Европейският Съюз настоява за бързо прекратяване на насилията. В специална декларация изрично се подчертава правото на Израел на самозащита, но в същото време страната се призовава към сдържаност. Евросъюзът недвусмислено осъжда нападенията срещу Израел и отвличането на израелски войници. В декларация не се твърди изрично, че виновна е едната или другата страна, но германският външен министър Франк-Валтер Щайнмайер каза, че според него до ескалацията се е стигнало в резултат от отвличанията на изралески войници от Хизбула в Ливан и от палестниски екстремисти. С две думи – ясна европейска позиция по въпроса няма.

Рядко главните актьори на международната политическа сцена са били толкова объркани и безпомощни. Близкият Изток е пламнал от всички краища – в Ливан, в ивицата Газа, в Северен Израел – но по всичко личи, че не само САЩ, а вече и Европа не знае какво да прави срещу вечния кръговрат на насилието в региона.

Срещата на Г8 също не предприе нищо повече от апели към враждуващите страни и препрати към ООН всичко останало по преодоляването на кризата. В Санкт Петербург осемте икономически най-могъщи държави призоваха световната организация да изпрати наблюдатели в Южен Ливан. Европейските външни министри също се добраха до подобна компромисна формулировка: осъждането на насилието звучи решително, но не възлага никому никакви отговорности. Единствените конкретни стъпки, които досега е предприел ЕС, е да евакуира собствените си граждани от Ливан и да изпрати на кратко посещение в страната своя пълномощник по външните отношения Хавиер Солана. Колкото и да уважаваме Солан, трябва да кажем все пак, че той няма нито необходимия политически авторитет, нито влиянието, за да поеме ролята на посредник в Близкия Изток. Но кой ли изобщо би могъл да постигне нещо в една ситуация, в която воюващите могат да бъдат озаптени единствено с натиск и с външно посредничество? Иракската война на практика затвори пътя на американката външна политика към посредническа роля в израелско-палестинския конфликт, пък и в Близкия Изток изобщо. На теория това отваря за ЕС възможността да запълни дипломатическия вакуум, оставен от Вашингтон. Та нали в резултат от разширяванията ЕС вече вижда Близкия Изток от прозореца си. А когато – ако – бъде приета и Турция, близкоизточното буре барут вече ще е току пред вратата.

В този смисъл Евросъюзът просто е длъжен да има обща политика за региона и да поеме ролята на кризисен мениджър. Но интересите на сегашните 25 и утрешните 27 държави-членки са прекалено различни, за да може да се изработи обща позиция. Ето само няколко примера. Правителствата на Франция, Италия и Испания са против войната в Ирак, докато британци, чехи и поляци участват в нея редом с войските на САЩ. На фона на своята свързаност с Ливан днес Франция осъжда остро израелските нападения, докато Германия – най-малко поради мрачното си минало – не може да си позволи подобен тон по адрес на еврейската държава. Ето как всяка европейска инициатива за Близкия Изток е обречена предварително на провал. Сегашната криза за пореден пък показва колко важно е най-после да се изработи общоевропейска политика по външните отношения и сигурността. Но в сегашното си състояние ЕС не може да го стори. Тази обща политика все още е някъде далеч в бъдещето.