Близкият изток през отиващата си 2004 год.

Д-р Естрипо:

"Ясер Арафат, президентът на палестинското правителство, почина на 11-ти ноември 2004-та в 03 ч и 30 минути. Благодаря ви."

Това изявление на френския лекар д-р Кристиян Естрипо бе кратко и ясно, но със сериозни последствия. Защото със съмртта на палестинския лидер във френската военна болница краю Париж приключи цяла епоха от историята на Близкия изток. Епоха, оказала уникално въздействие върху цялата световна политика.

Арафат бе докаран от Рамала в Париж, защото палестинските лекари не знаеха, какво още да предприемат. Преди това Израел трябваше да оповести готовността си, да допусне шефа на ООП да се завърне обратно в родината си, макар и израелският премиер Ариел Шарон да би предпочел Арафат да остане зад граница. Шарон дори няколко месеца по-рано бе направил изказването, че май щяло да е по-добре, ако Арафат бил убит по време на войната в Ливан. А и отдавна вече бе обявил Арафат за "личност без значение", изолирайки го в полуразрушената му щаб-квартира в Рамала.

Шарон не реагира пред обществеността след смъртта на стария си противник. Ала беше ясно, че надали горчиво оплаква Арафат. Не по-малко ясно бе също така, че сега бе принуден от мъртвия Арафат да извърши действия, на които живият Арафат никога не би могъл да го накара: да започне преговори с палестинците и да положи усилия за съживяване на мирния процес.

Преди всичко Шарон трябваше да удържи дадената си една година по-рано дума и да нареди едностранното изтегляне на Израел от ивицата Газа. След продължилата над три години "Интифада" с хиляди жертви от двете страни и с никави изгледи за изход от ситуацията, Шарон трябваше да измисли нещо. Пък било то и само за да успокои електората си, очакващ от него някакво уреждане на проблема.

Същевременно Ариел Шарон искаше да се представи пред Вашингтон като миролюбец, макар и надали да имаше за какво да се опасява от Джордж Буш. Нито един друг американски президент досега не бе заставал така безусловно за израелски правителствен ръководител.

”Изтеглянето от Газа" се превърна в политически лозунг, вторият гласеше: "Разделение от палестинците": Шарон нареди изграждането на гигантските заграждения между Западния бряг и Израел, намиращи се изключително на палестинска територия и причинили маса проблеми във всекидневието на палестинците и очевидно предназначени и за да маркират протичането на бъдещата граница. След мощни протести от световната общественост Международният съд в Хага се занима с въпроса и констатацията му през лятото беше недвусмислена:

МС в Хага:

"Съдът не може да приеме позицията на Израел. Съдът бе принуден да констатира, че окупираните от Израел територии от над 37 години са подчинени на неговата юрисдикция като окупационна сила."

Шарон обаче не се впечатли. Повече трудности от хагските магистрати обаче започнаха да му създават проблеми собствените му съпартийци, отхвърлящи изтеглянето от Газа. Коалицията започна да се разпада и Шарон изпита сериозни опасения, че в случай на преждевременни избори, ще изгуби. Тогава тактикът-премиер реши да предприеме драстични стъпки: в спора около проектобюджета той скъса с един от либералните си партньори, за да включи в коалицията си Партията на труда на Шимон Перес и дори, променяйки закона, назначи 81-годишния Перес за свой втори заместник начело на правителството.

Сега Шарон може отново да управлява и да започне опразването на Газа. Очакват се обаче нови проблеми: Перес гледа на Газа само като на първа стъпка, докато Шарон възнамерява засега да спре дотук. А спрямо палестинските автономни власти Ариел Шарон демонстрира пълна безкомпромисност:

Шарон: "Тя трябва да знае, че прогресът в политическия процес е възможен само тогава, когато терорът спре, терористичните групировки бъдат разпуснати и се проведат реформи за гражданите. По тези пунктове няма да има отстъпки от страна на Израел."