Буш се върна към принципите на класическата съюзническа политика

Възприятието на президента Джордж Буш е така претоварено с клишета, че често пъти се игнорират промените в неговата политика. По времето на втория му мандат, който също привършва, американската външна политика промени своя тон – факт, който особено в Германия често се подминава. Независимо от Ирак и Гуантанамо Джордж Буш продължава да е на власт, а светът е изправен пред нови проблеми, поради което би било от полза, ако се абстрахираме от клишетата и разглеждаме тази политика без предразсъдци. Затова не бива да се забравя, че външната политика на Джордж Буш е продукт на един сложен процес на взимане на решения, дори на борба за надмощие в рамките на правителството, в която един вицепрезидент произнася военни заплахи срещу Иран, а външната министърка води класическа близкоизточна дипломация. В крайна сметка окончателното решение се взима от президента Буш. Следователно, когато той уверява германската канцлерка в подкрепата си за мерки, които по пътя на дипломацията да изолират Иран, когато двамата постигат разбирателство, че следващата стъпка в ескалацията на натиска ще бъдат санкции, които да се наложат чрез ООН, това означава само едно: президентът се е наложил над вицепрезидента Чейни и е взел решение в полза на един фаворизиран от европейците вариант за внимателно, но упорито увеличаване на натиска срещу Иран. Има и друг извод : този, че САЩ се нуждаят от европейското влияние за да придържат Русия на своя страна, защото Русия играе странна двойна игра по отношение на Иран. За тази фаза на спора, това е и правилната стратегия. Иран усеща финансовите санкции, западните индустрии усещат натиска и да се надяваме, осъзнават, че политиката, и в крайна сметка моралът стоят над бизнеса. Никой не би могъл да желае иранско атомно оръжие, при положение, че дори само пасенията за подобна възможност подклаждат истинска надпревара във въоръжаването на целия регион.

Следователно, поне в тази фаза на спора, Буш се присъединява към германската линия на поведение спрямо Иран и показва на новака в Париж – Никола Саркози, че бурните солови акции /например европейски санкции и без решение на ООН/ са бързо наказуеми. Като се вземе предвид и внезапната промяна в настроенията по повод косовския въпрос – където желанието за публична изява срещу Русия и Сърбия изчезна – се стига до една забележителна оценка: Буш се върна към принципите на класическата политика спрямо съюзниците си. Той се съветва с тях и се вслушва в съветите на Германия и на европейците.