Българите и наводненията

В един от телевизионните репортажи от наводненията видях жена, чиято къща бе пострадала от водата. Жената оплакваше съдбата си и повтаряше често един и същ израз – защо ни сполетя тази Божия напаст. Тя не беше невярваща. Напротив – във водопада от думи, които изричаше почти автоматично, тя се питаше на няколко пъти поради какъв грях се е изляла споменатата напаст. Заедно с това описваше също с повторения удавената красота на своята градинка. “Аз винаги съм обичала да ми е чисто, подредено. С такава любов се грижех за двора и градинката ми, така хубаво подреждах и чистих, толкова обичам да ми е хубаво, красиво и подредено, а сега...Какво ще правя не знам!? От къде да започна...? Няма да мога нищо да поправя...”Запомних почти дословно думите й, защото тя беше много изразителна. Макар и кратък /около минута/ репортажът се запечата в паметта ми, защото в него бе изречено нещо повече от нещастието на жената. В него се четеше ясен мироглед, завършено светоусещане. Освен това той беше в съзвучие с всички останали гласове и картини, които чувахме и виждахме по време на бедствията. Тази жена по някакъв начин ги изрази най-сбито, ясно и дори поетично. За нея и за всички други бедствието бе напаст, но не и изпитание, което трябва да преодолеят. Не искам да кажа, че не са прави. Просто искам да кажа, че са прави само на половина. При това с един много характерен за всичко останало възглед. За повечето българи самият живот е напаст. Те отказват да го приемат като предизвикателство, изискващо от тях избор, позиция и активност. Днешните наводнения разкриха една потресаваща картина на България, която се е отказала да живее и да се бори, за да живее. Животът тук не е ценност, дарена от Бога, а напаст, напратена от него, за да се мъчат хората, които не знаят що да сторят с този дар. Това идва още от богомилските времена, с които тук често обичахме да се гордеем. И ако от едно наводнение, макар и сериозно, но все пак случващо се веднъж през няколко десетилетия сме готови да се откажем от всичко, то какво ли щяхме да правим, ако всяка година ни сполетяваше по някой ураган или торнадо, както това се случва често на други места по света. Сигурно нямаше да сме такива. Сигурно сме разглезени, защото Господ наистина ни е дал всичко, за да живеем щастливо, а ние въпреки това отравяме този дар с отношението си както към него, така и към другите, а също и към себе си. А всъщност живота е едно непрекъснато започване от начало. Изпитание в което успехите се редуват с неуспехите, щастието с нещастието, здравето с болести, младостта със старост. Накрая идва смъртта и за онези, които не са гледали до този момент на живота си като непрекъснато изпитание и подготовка за вечността, краят наистина им изглегжда безсмислен. Както впрочем и всичко останало. За това и когато ни отнемат онова, което са ни дарили, не бива да жалим, нито да съжаляваме. Ще започнем отново. Една къща и една градинка се правят по-лесно отколкото се започва наново цял един живот, но дори и това не е непостижимо. Въпросът е в нагласата. Ако погледнем на всичко, което ни сполетя като на изпитание ще го преодолеем по-лесно и ще излезем по-силни. Ако го гледаме като напаст, не ни остава нищо друго освен да скърстим ръце и да чакаме следващата, с тайната надежда, че няма да е по-голяма и по-страшна.