България в Европа? Лоша новина за европейците

Народното събрание проведе тържествено заседание по повод членството на България в ЕС. Президентът Първанов, премиера Станишев и шефовете на парламентарните групи на управляващите говориха така както могат – с клишета, извадени от прахоляка на времената на студената война, но вместо „СССР” и „дружба” употребяваха ЕС, интеграция и членство. Като оставим на страна досадата от хвалбите и престараването по социалистически, в поведението им имаше и нещо доста нахално. Все пак заради тяхната партия преди прехода, както и на нейните производни сателити като ДПС след него, България изгуби 60 години от своя исторически път. Днес наследниците на борците против Европа отварят шампанско заради членството ни в нея. На всичкото отгоре го направиха по възможно на безвкусния и даже бездарен начин.

Имах късмета да посрещна Новата година на хиляда и петстотин километра от Георги Първанов, Сергей Станишев и Р. Овч. И да се порадвам на тази възможност, гледайки по безумния сателитен канал на БНТ как сънародниците „празват” /по израза на Живков/ влизането в ЕС. С чалга, полиция, димки и пиратки. Ако бях германец щях да плача с горещи сълзи в онази нощ и да проклинам бюрократите от Брюксел. Но нали съм българин, порадвах се, че с прословутата българска идентичност лека по-лека започва да се приключва. Поне на повърхността. Макар и бавно Европа ще я култивира, т.е. заличи. Гледах подпийналия български премиер, който с удебелен език изричаше най-баналното слово, което може да дойде в главата на комсомолец и се чудех как може някой да бие Първанов по скука и безличие. И понеже приветствията и на двамата прозвучаха в рамките на около половин час, тягостното усещане бе още по-силно. Имаше и някакви мъже, облечени в балтони, които надуваха духови инструменти, както и фолк-певици с излъчването на леки жени. Нека употребя дози доста мек евфемизъм. Когато часовникът удари 0 часа българско време в София е започнала тържествена заря, но на екрана се видя друго. Кадрите напомняха на първата война в Залива. Когато Нери Терзиева и Асен Агов пускаха по новините как през нощта американските бомбардировачи обстрелват иракски цели – екрана е напълно тъмен и отвреме на време проблясват светлини от ракетите. Свидетели твърдят, че светлинното шоу в София е било много хубаво, но по телевизията светлина почти нямаше. Имаше дим. И писъци на гайди, дудуци и жени. За да видя, чрез спътник този мрак са били похарчени най-малко три милиона лева. Мисля, че България е шампион по безсмислено пилеене на пари. Погрешно е да се взема прахосничеството за бедност, но това е друга тема. Окаяното празненство в София нямаше нищо общо с германското на което станах очевидец, нито с останалите, показани по Евронюз. Дори румънците успяха да организират нещо по-добро и излъчващо ведрост и радост. На Нова година България излъчваше чалга в космоса, а както разбрах от гледането на сателитния канал на БНТ и по време на цялата година. За капак първата официална проява на българската култура в новото ни семейство се оказа от крадени предмети. Копани, както сам признава Боян Радев в едно интервю от иманяри и продавани за чифт маратонки и един телевизор на родните “колекционери”. Цигания до шия. На този фон прочутия лавров венец с който толкова се гордеят Божидар Димитров и Васил Божков стои като сателитна чиния в циганския квартал Столипиново. Не знам с какво толкова се гордеят. Работата си е за срам. Все пак, ние българите като че ли имаме шанс. Никой все още не ни забелязва. На Запад бъркат България с Букорещ и никога не са чували друго за нея, освен псувните на Стойков и криминалните хроники на новините. Сигурно за това наистина успели българи, като Кристо или Цветан Тодоров не искат да говорят на български, нито да ги свързват много, много с България. По - рано се дразнех от тази дистанцираност. Сега по-скоро я разбирам, дори и приемам. Крайно подозрителни типове. Това бих си помислил за българите днес, ако бях германец и бих направил сериозни планове за емиграция от Европа. Лошото е, че местата на които може да се избяга стават все по-малко. Може би само Австралия остана надежда за смислена емиграция. Вътрешната е позната до болка.