България и българите в чуждестранните медии

Гневното заглавие на коментара в “Ди Велт” забива пръстта в раната. Ако не ставаше дума за шест човешки живота – пише Ханелоре Кроли – случаят с българските медици би заслужавал етикета фарс: в грандиозната либийска драматургия първо бяха наложени шест смъртни присъди, после срещу заплащането на кръвен данък те бяха великодушно отменени, Либия зае позата на държава на добрите хора и на всичко отгоре изкрънка по-добри отношения с ЕС (разбирай – повече пари). Радостта от освобождаването на българките не бива обаче да прикрива истината за случилото се: Либия взе като заложници хора, отишли там да помагат, за да изнудва с тях ЕС. Още от самото начало българките бяха залог за самодържеца Кадафи, конвертирания терорист, който сега се изживява на международната сцена като държавник. “Ди Велт” предупреждава, че случаят е пример за една дилема, пред която ЕС все по-често се изправя: икономически и политически интереси от една страна и етично-морални изисквания от друга. “ЕС – подчертава вестникът – трябва да внимава с кого се сдушва.”

В един великолепен материал от балканския си кореспондент, ФАЦ тълкува освобождаването на медиците като победа на пиар стратегията на българското правителство. Михаел Мартенс разглежда случая в историческа перспектива, споменавайки Априлското въстание (ведно с черешовото топче), Гладстоун, баташкото клане и широкия европейски отклик на българската кауза, оказал се “истински пиар провал за османлиите”. По-нататък в статията се казва: “Българите запомниха поуката от Батак: когато човек понесе несправедливост, вестта за нея трябва да бъде разнесена по света, ако човек очаква помощ оттам. По същия начин борбата на София за спасяване на потърпевшите от съдебния фарс в Либия бе изнесена като пиар битка; имаше разлика дали исканията към Триполи се предявяват от осем милиона българи или от 490 милиона граждани на ЕС.”

“Ню Йорк Таймс” пише, че освобождаването на българките, “с френско съдействие и след изплащането на стотици милиони долари, слага точката върху един странен и мъчителен епизод, откривайки възможност на Либия за подобряване на политическите връзки и за изгодни сделки с Европа”. В статията се отбеляза обаче, че редица правозащитни групи недоволстват от споразумението, което възнаграждавало Либия за взимането на заложници и освобождаването им срещу заплащане. Вестникът цитира Сузана Съркин, заместник-директор на организацията Лекари за човешки права (Бостън): “Това е наистина безобразие - животът на тези сестри и на лекаря беше буквално откупен за 400 милиона долара.”

За българките обаче е важно, че са на свобода. Затова консервативният парижки в. “Фигаро” превъзнася ”шедьовъра” на президента Саркози: “Никой не може да го вини, че има успех. Дипломацията също има право да се възползва от културата на положителния резултат. Сега Франция жадува да види своя президент, ангажиран за освобождаването на колумбийката Ингрид Бетанкур и на бирманката Сан Су Ки.”

Линията на “Фигаро” се споделя от римския в. “Република”, където четем: “Героинята на цялата тази история е тя, Сесилия Саркози, заедно с мъжа си Никола. Въпреки критиката на лявата опозиция, станалото е триумф за семейство Саркози, кръщението на една уникална дипломация в тандем. Вчера Сесилия върна медицинските сестри у дома им, днес мъжът й заминава за Триполи, за да се срещне с Кадафи и да придаде политическо измерение на сделката.”

Сделката бе инициирана от ЕС – пише “Гардиън”, - но в един парадоксален финт на тази тъжна история, на финала в Триполи се появи Сесилия Саркози, за да отведе българките в родината им. Лондонският вестник изказва предположението, че изявата на първата френска дама като хуманитарен помощник се дължи по-скоро на бурния брак с мъжа й, отколкото на дипломатическите й умения. Цитира се германският евродепутат Кон-Бендит, според когото цялата работа била “част от семейната терапия на двойката Саркози”. Но ако оставим настрани тези стрели по адрес на французите – продължава “Гардиън”, – либийската сделка е още едно постижение на възхваляваната “мека” сила на ЕС: способността да се въздейства върху една страна със санкции, а не с гола сила. Но това изисква въздържание от морална оценка и съсредоточаване върху изхода, а не върху отговорността. А това, както видяхме в случая с невинните български заложници, – резюмира вестникът – не винаги е така лесно, както изглежда.

Ролята на ЕС се изтъква на челно място и в коментара на “Файнаншъл Таймс”: Това е истински успех за общата външна политика на общността, успех, постигнат след многогодишни усилия и преговори. Освобождаването на българките изтъква значението на ЕС за неговите по-слаби и бедни членове. Сама България никога нямаше да направи онова, което бе постигнато от ЕС като цяло. Като имаме предвид това, не би трябвало да се изнанадваме от появата в последния момент на мадам Саркози. Франция, заедно с Англия и Германия, допринесе съществено за постигането на споразумението, но това не е първият случай, при който една европейска сила се опитва да обере лаврите за съвместните усилия. Това поведение е егоистично, но политическото его е един от многото мотори, движещи ЕС” – пише в заключение “Файнаншъл Таймс”.