България – коремната област на ЕС

Ужасният сценарий с българските медицински сестри, на който след дълги преговори с ЕС Муамар Кадафи сложи край, ни припомни казаното навремето от Уинстън Чърчил, “Балканите произвеждат повече история отколкото могат да поемат.”

От 20-ти век насам България на 3 пъти е била въвличана в заложнически конфликти с ужасно подобна драматургия, макар и с различни изпълнители. Най-напред през 1933 година тогавашният лидер на българските комунисти Георги Димитров и други двама българи бяха обвинени от нацистите, че по поръчка на Коминтерна са подпалили Райхстага. Пред 1982 година българският служител на авиокомпания “Балкан” Сергей Антонов беше задържан и осъден за това, че по поръка на КГБ е организирал изпълнението на атентата срещу папата. И накрая през 1999 година, току след като към Либия бяха предявени искания за изплащане на компенсации за атентата над Локърби, в Либия бяха арестувани пет български медицински сестри на работа в една болница в град Бенгази. Те бяха обвинени, че по поръчение на ЦРУ и Мосад са заразили умишлено 461 либийски деца с вируса на СПИН. С помощта на изтезания те и задържания по същото обвинение палестински лекар бяха осъдени на смърт.

Всички тези случаи предоставиха терен за международна конфронтация, независимо че в края на краищата обвиненията и в трите случая се оказваха безпочвени.

Въпросът е – защо точно България?

Отговорът е лесен – защото тя се е оказвала най-слабият съюзник от съответния блок, към който тя е принадлежала във въпросния момент. Да атакуваш съветския съюз през 80-те години или сега – ЕС като вземеш напр. френски или германски заложници, е далеч по-сложна задача. Да не говорим за американците, които не се поколебаха да бомбардират Либия, когато сметнаха това за необходимо.

България представлява перфектна територия за нанасяне на удари, тя е долната незащитена част на корема на по-мощните си съюзници, тъй като не представлява нсикаква опасност. Нейната дипломация е безпомощна, а политиката и – непоследователна. За да стане по-ясно: В момента няколко стотин български граждани, работили в Либия, чакат да получат полагащите им се заплати, и въпреки че правителството се ангажира с тяхното изплащане, на практика то е неспособно при извънредни обстоятелства да им гарантира сигурността.

На България казусът Либия предостави първа възможност след краха на комунизма за национално единение. В общата, отчасти създадена от медиите еуфория, бяха забравени всички останали проблеми. Малко преди освобождаването на медиците комисията по досиетата разкри, че българският президент Георги Първанов, вицепрезидентът Ангел Марин и редица други служители в президентската администрация са били тайни сътрудници на бившата Държавна сигурност. И едва помилвал завърналите се сестри в България българската общественост изглежда вече бе простила на президента с агентурния псевдоним “Гоце”.

Но дали щастливото завръщане на заложниците наистина може да бъде определено като успех за българите или за ЕС? Българският премиер предложи, България да влезе доброволно във фонда за изплащането на компенсации със сумата от 44 млн. Евро, които Либия дължи на България – една схема, която стана възможна благодарение включването в нея на емира на Катар. Тоест – става въпрос за непряк откуп, който позволи на участниците в тази схема да съхранят лицата си.

Още повече ще ни се доповръща, когато скоро в Либия се появи център за задържане на нежелани в Европа емигранти. В бъдещите битки България няма да участва в първите редици. Българската нация е опиянена от щастие за това, че сънародниците и са се върнали живи от Либия, задавя се в сълзи от радост и слуша в захлас сърцераздирателни истории. Коремът на ЕС, или ако искате – меките незащитени части на съюза, са готови и в очакване на следващия удар, завършва публикацията на Ивайло Дичев в съботния брой на германския “Тагесцайтунг”.