България на студентската скамейка

По една от темите на седмицата – така нареченият Студентски град в София - е анализът на Яен Бояджиев.

Всъщност, тази седмица бе един идеален умален модел на българското време. А проблемът със Студентския град пък е идеален умален модел на българската действителност. Идеален за изучаване от първокурсници по политическа и гражданска култура.

И така - най-напред, отново се оказа, че

Проблемите в България ни изненадват като първия сняг. Така в случая трябваше да загине един млад човек, за да се ударят всички по челото и да открият, че има голям проблем. И обратно – ако не беше се случил този трагичен инцидент, всички щяха преспокойно да продължават да си живеят с проблема. По същия начин, ако миналата зима не беше паднал голям сняг и не беше блокирал по пътищата стотици хора, може би и до ден днешен прословутият „батко” щеше още да си е уважаван директор на пътната агенция и да раздава милиони на брат си и други близки другари. По същия начин щяхме да се правим, че не знаем нищо, ако един реотан не беше дал на късо и не беше убил 9 души във влака за Кардам. Или пък, ако някой или нещо не беше запалил склада с боеприпасите в Челопечене. След като с изненада научим отдавна известното, идва ред на познатото

Вайкане, престорено съчувствие и откровен PR

По въпроса за Студентския град го наблюдаваме вече 2 седмици. Включват се всички медии и всички политици. Искат се присъди и незабавни мерки. Замесените институции започват с огромна изненада да откриват собствените си безобразия – като общината и сагата с парцела от 200 квадрата, дето бил отреден за параклис, после на книга даден за павилион, а накрая станал на дискотека върху 1000 квадрата. Или университетите, които се вайкаха, че някой им е отнел Студентския град. Накрая обаче се оказа, че повечето заведения там са на терени, отдадени под наем от самите университети. Започват серия кръгли маси и срещи. Създава се работна група, която в случая още на първото си заседание създаде нова работна група. Покрай това започват безкрайни проверки и се предлагат куп безсмислени „решения”. Екзотични - като идеята на президента да дойде жандармерията. И революционно-утопични - като идеята всичко в Студентския град да се национализира. Лашкаща се между подобни идеи и разфокусирана като целия ни публичен дебат, припламва и бързо изгасва някаква мижава обществена реакция.

Лека-полека цялото говорене се завърта в омагьосан кръг, голямото потъва в подробностите заедно с очевидния извод, че

Проблемът „Студентски град” е проблемът „България”

Защото нищо в Студентския град не представлява някакво изключение от онова, което представлява цяла България. Същата тъмница, кал, мръсотия, грозотия. Същото безразборно, полу или напълно незаконно строителство. Същата дискотечно-клубно-хазартно-алкохолно-наркотична чалга. Същите, отново разпасали се мутри, купили си място и безнаказаност от същите разпасали се чиновници. Същото насилие, същият хаос, същата липса на ред, власт и закон. И решението на проблема, естествено, трябва да е същото. Никой няма да ни го даде наготово и затова трябва поне да се опитаме да се ориентираме в основните варианти. Между революционния и еволюционния възглед. Някои – на маса, на площада или от телевизионния екран – предлагат веднага да се премине към революционни действия, пък каквото ще да става. Те обаче нямат смислен отговор на въпроса: какво и как да се прави след като всеразрушаващата вълна на революцията отмине? Отговорът е отдавна известен от историята и от нашия собствен опит. А и често революционерите се оказват част от проблема, а не от решението.

Естествено, че за предпочитане е еволюционното решение -управление, което, в услуга не на себе си, а на обществото, създава, спазва и следи за спазването на правилата. И общество, което излъчва и контролира това управление и само спазва правилата. Общество с ясни ценности и критерии за красиво и грозно, за добро и зло.

Разбира се, да се формулира това решение е лесно. Да се изпълни е трудно. Въпросът всъщност е: кога, как и дали изобщо е възможно?

Оптимистичният възглед е, че кризи като тази в Студентския град са оздравителни и след тях нещата започват да се променят в положителна посока. Реалистите казват, че това съвсем не е задължително.