България след гласуването на кабинета Станишев

След като близо два месеца бяхме свидетели на сложни маневри, пресмятания и комбинации, които да доведат до съставяне на правителство; след като слушахме разпалените думи на онези, които защитаваха не интересите на страната , а собственото си политическо оцеляване, след като и ушите, и очите на зрителите се умориха от твърде дълго продължилия спектакъл, през седмицата, която си отива най-накрая България се събуди с кабинет.

Междувременно изстрадалото население на страната бе удавено от потопа. И мътната вода, която заля ниви, дворове и покриви отнесе и малкото останала надежда, че хората, които бяха избрани на последните избори са се развълнували за съдбата на онези, които все пак отидоха да пуснат своята бюлетина в урните. Защото най-гласовитите от всички, които заставаха на парламентарната трибуна се занимаваха не с драмата на хората, а с проекции на личните си кариери и амбиции. Говореха за България абстрактно, в неясен европейски контекст и с далечни глобални перспективи. Чертаеха стратегии за едно абсолютно необозримо за останалия без покрив и без покъщнина човек. И апелираха българите да помогнат на българите. Което – от уюта на приглушените депутатски стъпки по персийските килими на народното събрание – стои някак цинично. Преведено на кръчмарско-популярен език, това звучи като парафраза на един отколешен сатиричен пара-социалистически лозунг: «Делото на давещите се, е дело на самите давещи се!»

В това особено за тези географски ширини лято, когато пострадаха хора с десни убеждения, с леви убеждения, с либерални схващания и със центристки разбирания, стана безмилостно ясно, че живият живот – този, който се изсипва от небето, а не звучи от телевизионния екран - ударя със страшна сила всеки един човек, без да го пита за коя партия е гласувал. Неспособността на партийните лидери да се отдалечат от партийните си пристрастия доведе всъщност на политическата сцена речта на омразата, ксенофобските и расистки изказвания и националистическия патос, които за първи път от десетилетия получиха достъп до парламентарната трибуна.

В това особено за тези географски ширини лято, стана безпощадно ясно, че е най-лесно да бъдеш против. Против коалиране, против кабинет, против Европа, против компромиса, против диалога, против циганите, против турците, против социалистите, против царистите… Просто против.

Независимо че ситуацията изисква точно обратното поведение. Независимо че интересите на всички български граждани изискват точно обратното поведение. Независимо, че Европа, към която всички се стремим, очаква точно обратното поведение.

Проблемът в следващия епизод на българската политическа сцена се очерта в деня, когато беше гласуван кабинетът Станишев. По един особено егоистичен начин онези, които мотивираха своя негативен вот застанаха заедно. Не защото страната има нужда от това точно днес, а защото това е стратегическо поведение от гледна точка на техните амбиции утре.

Струва ми се, че България ще стане «нормална държава», (каквото и да значи това устойчиво словосъчетание) когато между политическото «Днес» и политическото «Утре» има малко повече синхрон и малко повече чувство за отговорност.