1. Преминаване към съдържанието
  2. Преминаване към главното меню
  3. Преминаване към други страници на ДВ

Българската действителност през погледа на двама тиражии един театрален режисьор

19 октомври 2006

Двама български шофьори на тирове, един камион, превърнат в подвижен театър, и един любопитен и изобретателен швейцарски режисьор - за театрално-документалния проект "София Карго" помества обширен материал седмичникът "Цайт".

https://p.dw.com/p/AuXk

Камуфлажът на грозната действителност чрез евтини ефекти на “по-добрия свят” има добра традиция в Източна Европа. Не само гълъбите на мира служеха за самостимулация на потемкиновия социализъм. Канеше ли Народна република България чужди дипломати на обиколка в страната, малко преди това в избраните градове набързо биваха боядисвани фасадите на сградите и бълващите пушек фабрики бяха украсявани с цветя. Когато държавният глава Тодор Живков пътуваше към Рила планина, дупките по пътя биваха запълвани, а буклуците – набързо скрити в близкия храсталак. Много неща в България и днес често напомнят за този тип фалшива чистота, за реалния театър на импровизацията по метода “скрито-покрито”. Рекламни плакати на “Прада” са разлепени по порутени сгради. Гигантското лого на “МакДоналдс” блести над сиви панелени блокове. Пропагандната лъжа е подменена от консуматорската лъжа. На нейния фон театралното чародейство на ерата Живков е само бледа заявка за истинската постсталинистко-къснокапиталистическа епоха на кулисите.

Може би именно затова швейцарският решисьор Щефан Кеги е дошъл в София. Картонената кула на илюзорните обещания край външната граница на Европейския съюз, в историческата ничия земя между членство в Съвета за икономическа взаимопомощ и членство в Евросъюза, сигнализира, че действителността е по-театрална от самия театър. “Как мога да обхвана тази действителност?” – този въпрос интересува Кеги. По покана на Гьоте-институт в София Щефан Кеги, известнен с дезюлионистките си документални спектакли, осъществява най-скъпата си продукция. Той е наел двама софийски тиражии и е преустроил един товарен камион в подвижен театър. Обглежда обратната страна на глобализацията: складове, бензиностанции, автобани. Архитектура на трансфера на стоки, която не привлича, а само функционира.

“Не искам шумно да прокламирам някаква нова форма. Не искам и актьорите да играят така, сякаш героите им са истински”, казва режисьорът. В епоса за тиражиите “Карго София” двамата му герои разказват за своя делник. Рушат мита за безграничната свобода на пътуване, осветяват мръсните социални кътчета на Европа и дистанцираният им поглед към България апострофира легендата за благословената демократизация на Изтока. България, страна с растяща икономика и обедняващо население, управлявана от социалистическия министър-председател Сергей Станишев и доминирана от международните концерни.

Репетицията се провежда в един есенен следобед на паркинг за товарни камиони, някъде в периферията на София. Режисьорът дискутира с двамата тиражии как по театрално ефектен начин се мие автомобил. Сценографията напомня на Чаплиновите “Модерни времена”, само че зъбните колела на индустриалната революция са подменени от бодливи миещи четки. Венцислав Борисов и Светослав Мичев, главните изпълнители, се обзалагат, че “Волвото” може да мине под четките на заден ход. Венто е на 53 години, Славо на 43, русоляви здравеняци. Режисьорът е на 33 и няма шофьорска книжка. Кеги държи на автентичността; където няма театрален грим, там няма и култ към пролетариата.

Екипът на “Карго София” е изминал 150 хиляди километра, обиколил е седем европейски града, дал е 60 представления и в края на септември се е върнал в София. В седмицата, когато Европейската комисия препоръча България и Румъния да бъдат присъединени към Евросъюза на 1 януари 2007 г., както беше обещано. И в деня, в който Барозо обяви затягане на изискванията към двете страни-кандидатки: България най-после да се справи с корупцията и организираната престъпност и то не само привидно.

България в евро-треска прилича на скапаните сгради, които отскоро, преди по тях да бъдат разлепени рекламни плакати, биват санирани, но само откъм фасадата. Колкото и усърдна да е страната с дипломатическа козметика да разсее и последните съмнения в пригодността й за еврочленство, делникът показва бутиците, в които се перат пари, мафиотската парвенющина, черните пазари, лумпен-капитализмът на частните павилиони в сутерените, мизерията на ромите. Освен социално слабите, от неудържимата конкуренция досега всеки път е губила и културата. Десетки книжарници фалираха, търговски център измести софийската градска библиотека, строежът на нова банка помете първия алтернативен театър “Сфумато”. Над този турбокапиталистически пейзаж сега триумфално се развяват европейските флагеве – пред парламента, пред луксозните хотели, пред двореца на културата, чийто наем се съфинансира от поместените в партера търговци на всевъзможни джунджурии. Развяват се на празното място, където преди се е издигал мавзолеят на Георги Димитров. Какво е строежът на мавзолей пред срутването на мавзолея? Че София плува под развя европейски флаг, макар присъединителният договор все още да не е ратифициран от някои страни-членки, между които и Германия, отново придава на темата “камуфлаж” политически отенък. Какви по-добри кулиси за “Карго София”? “На примиерата никой няма да повярва, че не ние сме авторите на цялата тази постановка”, казва видеодизайнерът Йорг Каренбауер. Когато наблюдава известно време абсурдността на света през стъклото на тира, човек си мисли, че “всичко това е само театър”. Тук се разкрива странно разпадащ се свят. Дебелакът, който уринира върху оградата на експедиторската фирма, младата майка, която, с дете на ръце, пресича улицата с огромни мъжки обувки. За разлика от повечето театрални експерименти, проектът “Карго” е деконструктивистки не спрямо театъра, а спрямо света.

Това е едно въображаемо пътуване от Берлин до София, по време на което Венто и Славо разказват за живота на тиражиите. На коя граница колко са чакали, каква храна си носят /баница, кебапчета, консерви кьопалу/, къде кафето е най-добро /в Италия/, каква е заплатата на българските тиражии, колко струва брой на “Плей бой” в Иран и какъв подкуп вземат източноевропейските митничари срещу неизвършване на проверка с придружаващите я изнудвачески пазарлъци, а именно 10 евро или стек цигари.

Тирът спира, между другото, и на най-голямото бунище в България, вероятно и най-голямото в Европа, ако не и в света. Във всеки случай, най-прекрасното: планината, чийто силует проблясва на слънцето и която при ясно време изглежда като обрамчена от Витошкия масив. За съжаление, столицата, която по официални данни има над един милион жители, а по неофициални – двойно повече, не разполага с модерни отпадни съоръжения. Проблемът е решен по принципа на пирамидата, състояща се от пластмасови чували с отпадъци: истински шедьовър ала Бойс.