Българската престъпност и европейските пари

Натискът на ЕС дава резултат: така най-кратко могат да се обобщят първите (доста сдържани) коментари за промените в българския кабинет, които се появиха в европейските медии. Докато българското обществено мнение възприема смяната на министри най-вече като реакция на кризата във властта, отвън нещата изглеждат по-различно. Външните наблюдатели и експерти по принуда си служат с опростени схеми. Едно, защото не познават фините настройки в тройната коалиция (и отделните партии) в София. Второ, защото подценяват нарасналото влияние на българското обществено мнение върху политиката. И трето, защото масираната критика срещу България през последните месеци действително изигра частична роля за промените в правителството. Критика, нека да си го повторим, която се прицелваше най-вече в неефективната борба срещу корупцията и престъпността и в лошото управление на европарите.

Тъкмо поради това две от новите лица в кабинета предизвикват и най-интензивно внимание. След сътресенията около бившия вътрешен министър Румен Петков, които му осигуриха статут на скромна звезда със съмнителен блясък дори в част от европейските медии, сега от неговия наследник Михаил Миков се очаква да пререже пъпната връзка между властници и престъпност в България. И тук европейската публика не е информирана особено диференцирано, безспорно е обаче общото й усещане, че в България не е много ясно кои са стражарите и кои – апашите. В комуникацията си с тази публика

Еврокомисията в момента се опитва да отбие възродилите се критики, че България и Румъния са били приети прибързано.

И отново наточва инструмента на предпазната клауза. Преди поредния доклад за България, който ще излезе през юни, все по-често става дума, че такава санкция е възможна. Средният гражданин на Евросъюза обаче тъй и не знае, че вероятно само ще бъде отложено задължението на страните-членки да признават присъдите на българските съдилища и международните заповеди за арест, издадени в България. Тоест, въпросният инструмент е почти безобиден и не може съществено да подобри правоприлагането в България. Навремето европейците дадоха на България статута на правова държава главно по две причини: първо, защото изискванията към българското законодателство бяха формално изпълнени, и второ – заради политическата воля страната да бъде приета в ЕС. Тогава малко наивно и с известно политическо лицемерие се загърбваше тъкмо въпросът за правоприлагането, който от 1. януари 2007 година се оказа най-болният за България. И сега на Брюксел просто не му остава нищо друго, освен да се надява, че Михаил Миков (в сътрудничество с главния прокурор и със съдебната власт) ще успее поне да доближи България до стандартите на правовите държави.

Значително по-силни са картите на Еврокомисията в раздаването,

в което партньор ще й бъде бъдещата вицепремиерка Меглена Плугчиева като отговорник за еврофондовете. Защото по приблизителни изчисления до 2013 година България трябва да получи почти седем милиарда европейски пари от структурните фондове. С тези седем милиарда като залог Брюксел може наистина да оказва изключително силен натиск върху София. Независимо, че през последните месеци много европейски медии раздухаха новината за спрените европейски пари, България всъщност почти не беше засегната от санкции. Както твърди европейски чиновник, пожелал анонимност, става дума за някакви си 50 милиона, чието отблокиране дори е предизвестено. Между 50 милиона и 7 милиарда очевидно съществува известна разлика, тъй че на Меглена Плугчиева се пада неблагодарната задача да гарантира безпрепятственото изплащане на структурните помощи. Над чието законосъобразно и целево усвояване Брюксел ще бди като квачка, защото има твърде лош опит с няколко южноевропейски страни, пък и заради бъдещите разширявания на Евросъюза. Та нали в следващия европейски бюджет вече ще влязат значителни суми за бъдещите нови членки, тоест – ще трябва да се преразпределя, но и да се покаже на страните-кандидатки, че

усвояването на фондовете не е някаква безгрижна и безплатна почерпка.

На Плугчиева може да се има доверие, че ще си гледа работата честно и добросъвестно, твърдят нейни партньори, които я познават от мандата й в Берлин. Дали обаче и тя няма да се натъкне на същите хималайски препятствия, които навремето се опитваше да изкатери съименичката й Меглена Кунева? Тоест, дали ще успее само с почтеност и усърдие да внесе ред и да координира дейността на съответните български служби? Защото постът на вицепремиер наистина й придава политическа тежест, но ако не разполага с механизми за вътрешни санкции, мисията ще се окаже невъзможна.

България е пълноправен член на ЕС, тъй че нито Брюксел, нито големите европейски столици биха си позволили в политическо отношение нещо повече от дипломатични напътствия и меки предупреждения. Тоест, сегашното правителство и мандатът му изобщо не подлежат на обсъждане вътре в ЕС. Никой няма да вземе отношение и към темата „предсрочни избори” или пък да раздава обещания на проевропейските сили в София, както се постъпва със Сърбия, например. Вече няма менторство – има партньорство. А това, колкото и да е странно, не винаги се харесва на българските политици.