Вернер Хайдучек за себе си и за своите книги

"Много от преживяванията на Яблонски в България са и мои. Само че авторът никога не е същото лице, което представя героят му.”

Вернер Хайдучек разказва преживяванията на Яблонски в “Смърт край морето” – роман, който след излизането си през 1977 г. в ГДР добива култов статут, превръща се в символ на инакомислието. И точно заради този си успех претърпява в условията на реалния социализъм едно-единствено издание.

"България е много важна за мен"

Вернер Хайдучек обича и умее да разказва. До тънкост владее нюансите на родния си немски език. Но не е забравил съвсем и българския, макар че от времето, когато е бил учител в немската езикова гимназия в Бургас, са изминали доста години. Особено добре помни българските поговорки. Една от тях дори е използвал като мото на автобиографичната си книга:

“Роди ме майко с късмет, пък ме хвърли на смет... Да, България е много важна за мен, важна е и в романите ми, в “Сбогом на ангелите”, в “Смърт край морето”. Времето, когато бях в България със семейството ми, е най-хубавият период в живота ми.”

За истината, фалша и лъжата

Животът на героя му, писателя Яблонски завършва в България. Смъртта ли е главната тема на романа „Смърт край морето”? И защо преиздаването на книгата е било забранено? В нея става дума всъщност за един човек, който се разболява тежко и в последните си дни преосмисля своя живот. Осъзнава, че е живял в лъжа, защото е вярвал в лъжите на една система и е станал послушна пионка в нея. Може ли животът в лъжа да означава смърт? Такава смърт ли има предвид Хайдучек?

„Виждам, че всичко, което се появява на този свят, умира. Хората умират. Системите умират. Никога не съм вярвал, че стената ще падне толкова бързо. Казвах на децата си: аз няма да съм жив, когато падне стената, но вие ще преживеете този момент. В крайна сметка и аз станах свидетел на промяната. Лоша дума за ГДР няма да кажа никога. Въпреки това мисля, че обединението на Германия е нещо добро. Само че и това, което става сега в Германия, не прави хората щастливи.”

Критичен свидетел на времето

Вернер Хайдучек разказва за Германия – преди и след падането на стената. Разпалено, емоционално, с пристрастие. Неговата история има особена връзка с историята на Германия. Израства в годините на Ваймарската република и Третия райх. Кариерата му на учител и писател започва в ГДР. Става член на комунистическата партия. С привилегиите и успеха постепенно покълва разочарованието. След престоя си в България през 60-те години все повече се дистанцира от режима в ГДР. Към политическата промяна, от друга страна, също се отнася критично.

„За последен път бях в България преди десетина години, мисля. Бях шокиран. На голям плакат в центъра на Бургас беше написано: „Обичам Бургас и кока кола”. Помислих си, какво става с българите? Никъде не намерих и истински кебапчета. Преди ароматът им се носеше по улиците. Сега ги нямаше, кебапчетата бяха заменени с Макдоналдс.”

Възрастта и промените

Светът сигурно изглежда различно през погледа на един 80-годишен човек, преживял смяната на четири обществени системи. Човек с буден дух и тънка чувствителност. Променил ли се е самият Хайдучек?

„ Човек постоянно се променя. Може би колкото повече остарявам, толкова повече съм готов да прощавам на хората и на мен самия.”

„Когато днешното време си отиде, мен вече няма да ме има”, казва Хайдучек и после замислено добавя: „Трагизмът на възрастта е оцеляването.” Думите ме връщат към последната му книга – в „Сенките на мъртвите” той разказва своя живот, наситен със събития и обрати.Описва неравния си път и разсъждава за смисъла на битието. Припомня си младостта, мечтите да промени света, да го направи по-добър. Мечтите като че ли вече са отлетели.

„Защото не е възможно. Никой не може да промени света с една книга. Никой не може сам да промени света. Светът има нужда постоянно от шок, от катастрофи, за да се осъзнае отново.”

Райски извор

Литературата е неговият остров в света. Хайдучек изпробва почти всички нейни жанрове: романа, разказа, есето, филмовия сценарий, приказката. Най-вече приказката – тя е голямата му любов.Може би защото споделя древната мисъл, че приказките са райски извор, чиито води даряват с живот земята. Сред най-хубавите приказки на Хайдучек са „Приказките за подарения плач”, написани във времето, когато става неудобен за системата в ГДР.

„Приказките не са свързани с определена система. Те не са свързани с определен век. Няма значение кога са написани – по време на диктатура или демокрация. Те са екзистенциални. Те казват нещо за хората изобщо.”

Дани Йорданова