“Вийнер цайтунг” описва трудното ежедневие на българските турци

Статията излиза под заглавие “Александър днес отново се казва Селехатин". Нейната авторка е посетила районите около Разград и Кърджали. За Демир Баба Тепе край Исперих в Лудогорието тя пише, че от хилядолетия мястото е известно като култово, където са били извършвани различни жертвени обреди. И до днес личат останките от някогашния тракийски храм, край който се намира паметната плоча на легендарния Демир Баба, наричан още Робин Худ на 17 век. Местните хора често използват мястото за пикник сред природата – директно на поляната или на дървените маси. Цели семейства идват тук всяка неделя. Повечето от тях са български турци, и са представители на най-голямата етническа малцинствена общност в България. Днес всеки десети жител на страната е от турски произход, в някои села се говори само на турски. В цялата страна се забелязват белезите – архитектури, кулинарни и културни на продължилото 5 века османско владичество, стигнало чак до 19 век.

Макар и на пръв поглед да не личат никакви проблеми м съвместното съществуване, за мнозина българи “турското робство” продължава да бъде важна тема. Българските турци пък не са забравили насилственото им българизиране. Преди около двайсетина години стотици хиляди хора е трябвало да сменят имената си – от турски на български. Тогавашните комунистически управници не са се поколебали да сменят имената дори и върху надгробните плочи. И това е било само началото на процеса, довел до масовото изселване на 300 000 души.

По-нататък авторката разказва личната история на Селахатин Карабашев, бивш партиен секретар в Ардино и през 80-те години местен отговорник за акцията със смяната на имената. Тя не подминава и него – преди 20 години е трябвало да промени името си на Александър. Днес си спомня, че тогава се е стремял да не бъде допуснато проливането на кръв. Днес е зам.-директор на техникума по текстил в Ардино, където преподава философия и руски език. Убеден е, че да се преподава на турски език е контра-продуктивно и недобре за интеграцията и бъдещето на учениците. Това би им намалило шансовете за продължаване на образованието в университет. Така или иначе младите хора от района нямат особено големи перспективи – или в текстилните фабрики, които се управляват от турци от Турция или от гърци. Техните собственици печелят от големите разлики в заплащането на труда в техните страни и в България. Работничките в тези фабрики получават 80 евро месечна заплата.

В Родопите виреят само картови и тютюн. Но и в производството на тютюн няма много пари, а все повече хората бива измествани от машините. Безработицата в района на Ардино достига 30 %. Местната мина, в която се е добивало сребро и цинк, е затворено от около 1 година. Така 200 души са загубили работата си.

“Има ли живот в Ардино” – е темата на един от часовете на Карабашев. Учениците сами са я избрали. Заместник-директорът разчита, че половината от тях ще останат в родопското градче, където биха могли да работят в местната текстилна фабрика. Останалите искат да следват. “Това е един от националните проблеми на България – имаме квалифицирани млади хора, за които няма достатъчно работа”, е цитиран да казва Карабашев.

На много хора не им остава нищо друго освен да търсят препитание или в големия град или направо в чужбина. От 1989 година 1 млн. българи са напуснали родината си. Завръщайки се те строят къщи за себе си или за децата си. В Ардино междувременно е изникнал цял един “холандски” квартал. Почти няма семейство в града, което да не е изпратило свой представител в Холандия. Така до запуснатите къщи в Ардино изникват нови и красиви от хора, които се връщат от гурбет в Холандия.

По-нататък се посочва, че повечето от българските турци водят мизерен начин на живот, като някои от тях преживяват с по 1 евро на ден. В края на публикацията се казва, че заети с това, как да оцелеят, тези хора не мислят за правата на малцинствата. Те са убедени, че събитията от 80те години не могат да се повторят. Най-голямата гаранция за това е фактът, че България вече е член на ЕС.