“Възпитавайте родителите!”

Дискусията за германската учебна система, която се разгоря с оглед на катастрофалното състояние на редица германски начални училища, не може да бъде прекратена току тъй бързо, колкото и да се вижда това желателно на някои политици. Ако причините за мизерията се изчерпваха единствено в структурния проблем и разделението на основно училище, реално училище и гимназия, нещата щяха да са прости. Действителността обаче е друга.

Неприкритата склонност към насилие у много ученици, липсата на респект и дисциплина, недостатъчното желание за учебни постижения и неприязънта към всякакъв вид приспособяване към обществото – сочат по-скоро за провал на семейството като социална инститиуция, в която се изучават ролите и нормите на едно функциониращо общество. Прекалено много родители изобщо не изпълняват тези свои задължения, защото нямат желание или защото не са способни. Те оставят децата на самите себи си, с което се отказват от възпитателните си функции и излагат децата незащитени на всякакви други влияния и въздействия, в които отсъстват нормативните стойностни оценки.

Доказателства за задълбочаващото се родителско отсъствие от възпитанието има достатъчно като се погледне към ежедневието в германските училища. Медийните проучвания сочат непрекъснат упадък в уменията и навиците за четене, за сметка на ежедневни многочасови телевизионни маратони, както на деца, така и на родители. Последиците от това са без съмнение драматични за овладяването на най-основни правила за ежедневния бит, за училищните постижения и социалното поведение. Семейството далеч не е онзи инструмент на репресия, който възпрепятства индивидуално реализираната свобода – както се мъчеха да ни втълпят през 70-те и 80-те годин. По-скоро обратното : в най-добрия случай семейните структури би трябвало да дават възможност да се усвоят и изпробват онези модели на поведение и съвместен живот, които са важни през целия по-нататъшен живот. Семейството е пространството, в което бъдещите граждани придобиват своя жизнен опит. Семейството дава практически ориентир за бъдещето и се грижи за вътрешното стабилизиране на младата личност, за онези трайни отпечатъци, които си остават завинаги, независимо от влиянието на променящото се време. Семейството стабилизира отношенията на неговите членове с останалия свят, прави обкръжението ни по-предвидимо, показва какъв ред съществува в обществото и не на последно място приучва към подчинение пред нормите, без каквото подчинение всяко общество би се разпаднало на съставните си части.

Какво обаче, ако семейството вече не функционира както трябва? Как ще стабилизираме онези деца, които не са били стабилизирани, възпитани и социализирани у дома си? Има два възможни варианта: като започнем да възпитаваме родителите, така че те да поемат отново своите задължения – нещо като училище за родители с издаване на свидетелство за правоуправление на семейство. Разбира се, този път е ще е най-труден да се следва именно там, където би бил най-необходим и където семействата функционират най-малко. Само че мнозина биха възприели подобна намеса като признание за лично несправяне с проблемите. Затова се налага да се обърнем към втория възможен път: държавната образователна и възпитателна система. Как обаче биха изглеждали училища, които да отговарят на подобни изисквания ? Би следвало да става дума за целодневни училища, които да отговарят на завишените възпитателни и образователни изисквания и в които да има учители, възпитатели и социални работници. Тяхна задача ще бъде не само предоставянето на познания, но и създаването на личности, които да могат да намират общ език както с изкуството , така и с нужните за ежедневието добродетели като дисциплина, трудолюбие, ред. В крайна сметка възпитанието и образованието са изкуство, от чието съвършенство зависи успеха на всяко общество.