Външната политика на германската канцлерка Ангела Меркел

На качества на Ангела Меркел, отличаващи я от досегашните правителствени ръководители, обръща отначало внимание авторът Ян Рос:

“Не само с Путин по телефона, а и с Кондолиза Райс размени няколко думи на английски – бившата източногерманска гражданка разговаря с американската специалистка по съветска история, която преди политическата си кариера в Стенфордския университет изучаваше военната стратегия на СССР. Краят на Студената война, рухването на Берлинската стена са част от биографията на двете – за Меркел с жизненоважно значение, за Райс в професионален план. Райс бе свидетелка на обединението на Германия в съветническия екип на президента Джордж Буш старши. Като кандидатка за канцлерския пост, в предизборната си кампания Меркел не “оползотвори” източногерманското си потекло. Сега, на международната сцена, тя споменава по-често опита, събран в Източния блок и по време промените през 1989/90 година. “

От преживяното и наблюдаваното преди 1990 година канцлерката, която не клони нито към патетичност нито към повърхностни разговори по учтивост, черпи усета си за историческата съдба на централноевропейците, тяхната жажда за свобода и и сигурност – се изтъква в статията на “Ди Цайт”, в която четем:

“Нейната политика към Изтока се ориентира не само по Москва, тя изхожда от една нова Германия в една нова Европа. Това не означава, че Ангела Меркел се чувства винаги комфортно в тази нова Европа. Така връщайки се от посещение във Варшава, тя имаше вида на човек, преборил се с авантюра в страната на чудоватите братя Качински. “

Едва поела канцлерския пост, Ангела Меркел бе въвлечена във въдовъртежа на външната политика, без да има време да се опомни – посочва след това авторът Ян Рос:

“Ясно бе, че във Европа ще настъпи критична ситуация. В Европейския съюз цари властови и лидерски вакуум, с куп изхабени или егоцентрични правителства: навред с нетърпение очакваха Германия и новата канцлерка. Тя нямаше нужда да се напряга особено: на бюджетната среща на върха в Брюксел в края на миналата седмица всички погледи се насочиха към нея. С външния си министър Франк Валтер Щайнмайер тя реагира незабавно: посети и прие ръководни политици от от различни държави и събуди впечатлението, че европейските нишки се събират в нея.

Лоша изненада бе обаче, че - поради практиката на американските тайни служби - Съединените Щати я изправиха пред проблеми. Спрямо Вошингтон тя не би трябвало да има затруднения, тъй като лично не е обременена от спора на предшественика си Герхард Шрьодер с президента Джордж Буш, макар че в политически план ръцете й са вързаниа поради неговия отказ да изпрати германски войници в Ирак. Всъщност това е превъзходна изходна позиция, за да е по-симпатична на американците отколкото бе Шрьодер. Ако имаше отчетлива външнополитическа позиция, това бе подобряването на трансатлантическите отношения. И тъкмо тук настъпи първият трус в германо-американските връзки, предизвикан от скандала около дейността на американските тайни служби и разклатил застрашително основата на общите ценности. Федералната канцлерка се видя принудена да отстоява проблематични неща: така да твърди, че Съединените Щати естествено са правова държава, че Германия е някакси по-друга в правово отношение – и да обяснява защо това все пак няма да има катастрофални последици”.

Дали Ангела Меркел подема нова външна политика? Дали нейната външна политика се различава от политиката на Шрьдодер, на опитните държавници? Според седмичника “Ди Цайт” :

“Новото е на първо време нещо старо, класическо, типично германско, по модела на Кол и Бисмарк: Германия да фигурира като “посредничка и балансиращ фактор”, както канцлерката заяви в правителствената си декларация. Това може да се проследи в подхода й към кризата в Европейския съюз: Първо тя обясни на Тони Блеър, че не е английска застъпничка, че няма да навреди на французите и че се застъпва пламенно за пазарната икономика. След това не направи на Жак Ширак удоволствието да се присъедини към отхвърлянето на британските предложения. Федералната република действаше като своего рода тайна председателка на Европейския съюз, благоразположена към всички страни, посредничеща и донякъде непрозрачна. Да не позволява никому да надникне в картите й – това Ангела Меркел владее от вътрешната политика.

С външната си политика Шрьодер зае ясни позиции на всички възможни фронтове: скара се с Буш, сприятели се с Путин и отвреме-навреме ругаеше Европейската комисия. Така че за неговата приемничка не е трудно да се явява като “посредничка и уравновесяваш фактор”. Отстояването на германските интереси, марката на Шрьодер, бе възприета от Меркел, която веднага заяви какво трябва според нея да се разбира под това: съюзи и сътрудничество, европейска интеграция и трансатлантическо партньорство. Газопроводът през Балтийско море не бива да се поставя под съмнение, обаче поляците би трябвало по възможност да получат достъп до него. Така нареченото “стратегическо партньорство” с Русия ще се поддържа, увери тя Путин, обаче във Варшава изтъкна, че това не е насочено срещу никого. А от НАТО канцлерката очаква да разшири ролята си на дискусионен форум. А тъкмо за това настоя Шрьодер през февруари и предизвика тогава скандал. Но Меркел няма зад гърба си историята на Шьродер, нейните думи звучат другояче - и се възприемат другояче. Тя и суховатият й партньор, външният министър Щайнмайер - те ще облекчат германската външна полотика, ще я освободят от ипотеката, че е патетична и емоционална. “

Резюмирайки германската външна политика, Ян Рос е на мнение:

“Целта отново е умереност, балансиране, изглаждане на противоречия. Но това е опасно балансиране, което може да бъде подронено от нови разкрития и което е зависимо от изхода на американските дебати по въпроса за изтезанията. Само една Америка, която се самоограничава, може да бде приета от германците като съюзничка. В средата на януари Ангела Меркел ще замине за Вашингтон. “