Германия в нова Европа

Преломната година от лятото на 2002 до лятото на 2003 отново повдигна "германския въпрос". Раздвижването в международните отношения във връзка с промяната в политическата култура и промяната в ръководството на Берлинската република сложи черта на константите на Бонската република. В хода на тази промяна германското правителство се завърна към Бисмарковата стратегия на променливите съюзи, възраждайки същевременно опасността от стария "германски въпрос", свързан с една Германия, лишена от котва.

В Германия имаше три основни външнополитически кръга: атлантическия, западноевропейския и централноевропейския. Иракската криза отслаби много централната атлантическа връзка. Онова, което започна като временен тактически уклон на канцлера Шрьодер в посока към Париж, се разви междувременно в стратегическа промяна. Европейският императив има сега предимство пред атлантическия. На американската мощ се гледа с подозрение. В очите на Германия, последствията от иракската криза се явяват като проблем на американската мощ. Отслабването на атлантическите връзки на Берлин може да подхрани обаче опасенията от една необвързана Германия. Растящата дистанция между Берлин и Вашингтон означава възраждане на старите опасения в "нова Европа", особено в Полша.

За Германия, европейският стълб се свежда до западно- и централноевропейските кръгове на нейната политика. След обединението на страната, германската политика се опитва да свърже тези два кръга. Чрез интегрирането на старата Централна Европа в ЕС и НАТО, тя трябваше да се превърне в част от западноевропейския стълб. Иракската криза, нарушаването на стабилизационния пакт от Берлин и Париж и затишието в Конституционния конвент дадоха нов живот на призрака на разединена Европа. Освен това една слаба и безцелно блуждаеща Германия ще се съсредоточи върху своята икономическа и демографска стагнация. Неспособността на Германия да продължи да се изявява като европейски платец ще има сериозни последици за общоевропейската политика. Към всичко това се добавя и тесногръдието на сегашното ръководно поколение, и така се пораждат опасения, че германският въпрос отново може да се окаже в центъра на европейската политика.

Отговорът на този въпрос зависи от това, дали европейската конструкция ще се окаже достатъчно издръжлива. Съществува слаба надежда, че презатлантическите отношения отново ще станат така тесни, както бяха. Икономическите връзки с Америка може да станат дори още по-силни; стратегическите връзки обаче са фундаментално отслабени. Америка и Германия имат различни стратегически интереси и представи за надвисналите заплахи.

Германският проблем винаги е имал вътрешно и външно измерение. Вътрешният проблем бе свързан с провала на демокрацията и е междувременно решен; Германия е една зряла и стабилна демокрация. Външният проблем обаче отново е на дневен ред. Германците, живеещи в сърцето на Европа, никога не са били в състояние да правят ясно разграничение между външната и вътрешната политика. Външният проблем засяга ролята на германската мощ в европейската система и неспособността на европейските сили да образуват противотежест на обединена Германия. Берлин се извърна към Франция и германско-френския стълб, за да не изпадне в изолацията винаги съпътстваща германската мощ от времето на Бисмарк насам. Съмнително е обаче дали това може да бъде основата на една разрастваща се и същевременно по-динамична Европа.