Sportpanorama

10-ти октомври 2010. В последните минути на стадион "Лужники" властва пълно мълчание. 75 000 зрители и руските футболисти явно са изгубили кураж да вярват поне в един изравнителен гол в продължението. Но до последния момент германският национален отбор, който повече от 20 минути бе с един играч по-малко, се представи като суверен. Германците спечелиха с един на нула с изработен като по учебник гол на Мирослав Клозе в 35-тата минута.

„Бяхме под натиск. Смятам обаче, че изиграхме отличен мач. Бяхме настъпателни - винаги в единоборство и оползотворихме решаващия шанс”, заяви германския централен нападател.

„…и накрая побеждава германският отбор”

Победата бе донякъде щастлива - още повече, че 20 минути преди края германският защитник Боатенг получи червен картон. Освен това три минути преди края съдията не санкционира с дузпа фаул в наказателното поле на бранителя Арне Фридрих. Решаваща роля за победата изигра и 24-годишният германски вратар Рене Адлер, който показа световна класа, като три пъти реагира направо феноменално. „Усещах, че в този мач всеки от моите играчи носеше в себе си ген на победител”, каза германският селекционер Йоахим Льов видимо горд със своите футболисти, които на стадиона "Лужники" останаха верни на германската футболна добродетел да разгърнат в правилния момент своите силни страни.

Отново на пръв поглед нищо забележително, но накрая все пак победа, все още без загуба на чужд терен в квалификации и накрая отново номер едно, в случая - в групата, и отново въпреки цялата общо взето неатрактивност - съфаворит и за Мондиал 2010. Или обобщаващо - отново една германска добродетел, която не бие на очи, но от която, според колегата Андреев, накрая излиза Мерцедес, или по-глобално казано, просто солидното „Made in Germany.”

Един тъжен епилог

Докато за германските футболисти ходенето по гребена на вълната продължава, за българския национален отбор приключи (поне до следващите квалификации) едно ходене по мъките, което този път започна с щастливо равенство в Черна гора, премина през грозното реми в Грузия и завърши с позорната загуба с 1:4 в Кипър.

Но сега да се сипят отново все същите необуздани критики би било меко казано непристойно или по-точно - простащина. Защото България има само този национален отбор. В него участва най-доброто, с което разполага в момента българският футбол. След квалификациите за европейското първенство в Португалия през 2004 година българският отбор не е изнасял мач, след който да може да се каже: „значи все пак могат”. Също и след тези квалификации единственото заключение е, че просто „толкова могат” - едно лаконично удостоверение за примиренчество и безперспективност. И това е всъщност което боли.