Германската евродепутатка Гизела Каленбах за архивите на българската Държавна сигурност

На проведената в София конференция "Една години Комисия по дисиетата - обществени очаквания, нагласи и проблеми" Мариане Биртлер от Института за изследване на ЩАЗИ изтъкна, че от 1991 г. насам близо 600 хиляди германци са поискали да видят досиетата си и да разберат кои са ги шпионирали и са работили за ЩАЗИ. Институтът предоставя информация, само ако има свидетелство за сътрудничество в архивите на ЩАЗИ.

Гизела Калебнах от европейските Зелени преди време официално зададе въпрос за съдбата на тези хора пред Европейския парламент. Парламентът е длъжен да й отговори до шест седмици, така че и българските власти попаднаха под натиск най-после да оповестят документи за избитите бегълци. Както е известно, по времето на Студената война източногерманци, които искаха да емигрират на Запад, опитваха

да се измъкнат и през България – към Турция и Гърция.

Щефан Апелиус, учен, който се занимава с въпроса, твърди, че близо 100 души са били застреляни от българските граничари. Свързах се по телефона с германската депутатка в Европарламента Гизела Каленбах, която беше на посещение в България.

„Дойдох в София за среща с Комисията за архивите на ДС. По повод моето посещение членовете на комисията упорито натискаха Вътрешното министерство най-после да направи нещо по въпроса. Така за пръв път в България бяха оповестени документи на българската гранична полиция за съдбата на източногермански и на други граждани, които са се опитвали да избягат на Запад през България.”

В.: „Натъкнахте ли се на някакви нови факти?”

О.: „Комисията току-що получи тези документи. Сега тя трябва най-напред да се запознае с тях и после да публикува резултатите. В България все още няма закони, които гарантират на чуждестранни учени и журналисти достъпа до такива архиви – за разлика от Германия, където достъпът до архивите на Щази е възможен и за чуждестранни изследователи. Така че очакваме

България скоро да осигури тази възможност

и германски журналисти да получат достъп до тези архиви.”

В.: „Положително ви е известно, че един такъв изследовател, Щефан Апелиус, многократно се е оплаквал от спънките, които му правят българските власти при неговите опити да разследва съдбата на източногерманските бегълци през България.”

О.: „Това само той може да ви каже, аз не съм в състояние да го потвърдя. Нямам обаче никакво основание да се съмнявам в думите му. Той вече от години се занимава с този въпрос и положително ще се радва, ако получи достъп до повече информация.”

В.: „Какъв, в крайна сметка, е смисълът на подобни исторически разследвания? Някои казват: да оставим мъртъвците намира...”

О.: „О, не! Както вече казах, става дума за лични съдби, за желанието на близките най-сетне да научат, след толкова много години,

какво точно се е случило с техния любим човек.

Защото мнозина дори не са погребани като хората, така че близките им да могат да идат на гроба. Това е единият аспект. Но има и още нещо важно. Чрез изучаването на тези архиви ние трябва да покажем на днешните поколения отвратителните средства, с които си служат тоталитарните режими. Да им разкажем колко много хора обслужваха тези режими. Само така можем да им осигурим едно чисто бъдеще и да гарантираме, че подобни системи никога повече няма да съществуват.”