Германският парламент прие европейската пконституция

Колко дълго още германските политици ще могат да се абстрахират от опасенията спрямо Брюксел и Европа? Докато във Франция бушуват вълненията “за” и “против” около референдума, у нас Договора за конституцията на ЕС бе ратифициран безпрепятствено и без участието на народа бе приет единодушно от Бундесрата и с огромно мнозинство в Бундестага. Ала Федералната република вече не е европолитическата идилия и политически примерната страна от годините в Бон. Безпроблемното приемане на конституцията в парламента бе замислено като акт на германо-френската помощ по служба, като акция в подкрепа на позитивната кампания на Ширак. Вместо това обаче цялата работа се превърна в еманация и на германската критика по адрес на Европа. Ще има гласове против, предимно от баварската част на фракцията на ХДС и ХСС, а християнското ръководство трябваше да положи доста усилия, тези гласове да не станат твърде много на брой. Малко християн-социален инат е нещо нормално и вече традиция. Твърде масивната съпротива би прозвучала като отказ от федерално-германския държавен резон, като въпросителен знак относно способността да се управлява, като скъсване с евро-политическото наследство на лидерите от Аденауер до Кол.

Има типични за ХДС резерви спрямо Договора за конституцията, а именно, че Европа не се разглежда в него като християнски окцидент и че е твърде централистичен. Зад това обаче се крие по-общото усещане за нежеланието, все още всичко да се приема безпрекословно. По ирония на съдбата не народът, не медиите или редовите депутати, първи въстанаха срещу европолитическата послушност. Федералният канцлер Шрьодер беше човекът, който даде ясно да се разбере, че интересите на германските индустриалци са за него по-важни от идеите на Брюкселската комисия за конкуренцията и че Пактът за стабилност от негова гледна точка не е много повече от лист хартия. Сега вълнуващата тема са евтините чуждестранни работници, а по този начин и политиката, за която се застъпва самият Шрьодер: по-нататъшната експанзия на ЕС, по посока към Румъния и България, после към западните Балкани, та чак до Турция. Канцлерът, който легализира в германската европолитика въпроса “Какво ни носи това всъщност?”, няма повече да може да табуизира като популизъм протеста срещу възприеманото като заплаха разграждане на границите. Не Договора за конституцията, а Европа излизля извън контрол, е истински източник на усещането за дискомфорт.

Страховете от разграждането на границите не се ограничават с европейската политика. Във фракцията на ХДС и ХСС става все по-трудно, да се организира единодушно съгласие с действията на Бундесвера зад граница. Въпросите от рода на “Какво търсим всъщност в Афганистан?” и “Европа няма ли някъде край?” са двете страни на една и съща монета. Опозицията в парламента си позволява поради самото си естество настроения в стил “без нас” по-лесно от управляващите партии, тя е по-малко дисциплинирана. Ала желанието да се бойкотира същевременно отразява определен вакуум по отношение на дискусиите и обосновките във външната политика, безпомощността на гражданите пред лицето на като че ли падналата от небето доктрина на /военния/ министър Щрук, че интересите на Германия се защитават сега вече и на Хиндукуш.

По темата за Европа страхът от разграждането на границите върви ръка за ръка със страха от загубата на властта. Форсираното източно разширяване на ЕС, “разширяването без задълбочаване” е особено подозрително от гледната точка на про-европейците от старата школа, ала и класическата вяра във все по-тясното срастване на Европа, все повече губи подкрепа.