Границите на Европа и бъдещето на разширяването

В началото професор Брандек-Буке поставя въпроса за границите на Европа:

В резултат от разширяването на ЕС на изток вече се води интензивен дебат за границите на Европа. Най-после! Защото отрицателният вот на французите и холандците в референдумите за европейската конституция показаха, че Европа е уморена от разширяването. Или поне – такава е една от интерпретациите на резултатите от това гласуване.

Но как да се дефинират границите на Стария континент? Как може да изглежда един ефективен дебат за тези граници?

Виждам два варианти за водене на този дебат. Първият е да говорим за същинските, физическите граници, за да стигнем до някакви изводи за географското и културното единство на европейското пространство. Така ще можем да преценим кои други европейски страни могат да влязат в Евросъюза, доколкото според европейските договори всяка държава, която отговаря на определени предпоставки, има това право. Има обаче и втори начин да се определят границите на Европа – поне временно. Това може да станем като потърсим отговор на въпроса: Какви задачи има ЕС по своето вътрешно консолидиране и по външното си разширяване? И оттук да преценим кои държави биха помогнали при осъществяването на тези задачи и кои по-скоро биха били в тежест, ако не и да доведат до криза – и така временно ще очертаем определени граници на континента.

След приемането на България и Румъния в ЕС Брюксел сякаш се отказа от бодряшкия тон на тема разширяване. Професор Брандек-Буке обяснява защо:

Факт е, че в последно време има промяна на курса, че беше ударена спирачката на разширяването. ЕС започна най-сетне да прилага един от Копенхагенските критерии от 1993 година, според който не само страните-кандидатки трябва да са готови за членство, но и самия ЕС трябва да е подготвен, за да предприеме ново разширяване. Комисията дефинира и три параметъра: за да може да приема нови членове, Евросъюзът трябва да е подготвен както институционално, така и политически и финансово.

Дали тези параметри вече се прилагат активно, когато се мисли за евроразширяване?

Комисията веднага възприе тази нова философия по отношение на разширяването. Вярно, че през ноември миналата година Брюксел приветства старта на преговорите за присъединяване с Хърватия и Турция, както и Македония като официален нов кандидат за членство , но в същото време подчерта, че занапред ще се действа по-бавно и предпазливо по евентуалното приемане на следващите страни – Сърбия, Черна гора, Босна и Херцеговина, Албания. Необходими са институционални реформи, за да може Евросъюзът да се подготви за нови членове. Както го формулира председателят на Еврокомисията Жозе Мануел Барозу: Границите на Евросъюза се определят от готовността му да се разширява.

Какво може да се очаква след подписването на Лисабонския договор? Ще ускори ли той приемането на Балканските държави в ЕС?

Предимствата на този договор са, че той прави ЕС по-дееспособен, по-единен, по-сигурен и по-прозрачен. По-дееспособен, защото ще се въведе гласуването с двойно мнозинство, което доста ще облекчи взимането на решения. По-единен – с новия външен министър, нищо, че той не бива да се нарича така. Въпросът е обаче: дали Лисабонският договор наистина ще даде необходимата институционална рамка за по-нататъшно разширяване на ЕС? Да, ще я даде, обаче това не е достатъчно за приемането на нови членове. Нужни са и другите два фактора, освен институционалния: политическият и финансовият. По отношение на парите – естествено, приемането на такава голяма страна като Турция ще се отрази на бюджета, 43 процента от който в момента отиват за селскостопански субсидии. Вярно, Евросъюзът е на път да реформира сериозно досегашната бюджетна политика, но това е въпрос на време. Все пак, най-важният фактор за бъдещи разширявания е политическият.

Тоест, връщаме се на темата за неприключилия европейски дебат…

Да, предстои ни важният дебат на тема: „Какъв е смисълът и каква е целта на Европа?” Казано другояче: какво има да върши Европа, от какво ще ни пази Европа, за какво ще ни помага и мотивира Европа? Едва тогава, когато постигнем някакво споразумение по този комплекс от въпроси, ще можем и да кажем коя от кандидатстващите страни най-плътно се доближава до една такава Европа. От своя страна самият ЕС трябва да започне по-активна политика за преодоляване на умората от разширяването. Може да не сме съгласни с опасенията на гражданите, но трябва да ги вземем насериозно, за да се справим с евроскептицизма. Освен това в ЕС сериозно трябва да се обмислят алтернативите на пълноправното членство, които евентуално да се предложат на определени държави.