Г-8 и Африка

Медийното ехо от срещата на върха на Африканския съюз в Либия бе толкова голямо, колкото никога не е било. Кога се е случвало телевизионните зрители в Копенхаген, Берлин или Хага да бъдат информирани за дневния ред на държавната общност от един континент, който за мнозина се води “изгубен”? През тази година всичко бе по-различно благодарение на африканската инициатива на британския премиер Тони Блеър за срещата на върха на държавите от Г-8. Само че осигуряването на трибуна за темата Африка – което безспорно е важно, не е равнозначно с политическата воля действително нещо да бъде променено. В това отношение Блеър има да преодолява значителна съпротива. Има основания за опасенията, че по редица точки Съединените щати ще откажат да се включат, а пък европейците може да се отдръпнат, ако става дума за щедри обещания за увеличаване на помощите за развитие или за следващи опрощавания на задълженията.

Заседаващите в Шотландия донори трябва да отчитат, че и от страна на африканските държави тези дни бяха отправени редица критики към политиката на разпределение на средствата през отминалата година. Спечелили са само бюрократите, технократите и клептократите – укоряват представителите на гражданското общество от Найроби до Триполи.

Числата им дават право – Африка е получила шест пъти повече пари за развитие, отколкото са били отпуснати по линия на плана Маршал за Европа след войната. Ето и данните – от 1970-та до 2000-ната година точно 400 млрд долара са били дадени за Африка. А тя е дори по-бедна, отколкото преди 25 години. Къде е разликата с Югоизточна Азия, където преди 30 години доходите на глава от населението бяха дори по-ниски, отколкото в Африка, но от началото на 90-те години насам са далеч по-високи? И докато Азия демонстрира светкавичен растеж, африканският дял в световната търговия между 1980-та и 2002-ра година е намалял от 6 на два процента. Това положително е свързано с факта, че мнозина политически отговорни лица в Африка се възползуват от средствата отвън и ги отклоняват към собствените си джобове.

Затова и ключът е – както казва Кофи Анан – в търговията и в достъпа до световните пазари. Как може да се стигне дотам, че в Гана пазарите фалират, тъй като вносният американски ориз залива пазара? Как се получава така, че големите фермери в Южна Африка залагат на генно променените култури в огромните си плантации, а същевременно виждат, че вносната царевица е по-евтина от тяхната? И защо се стига дотам, че африканският памук продължава да губи в ценовата конкуренция със субсидираните продукти от държавите-донори? Това е несправедливо, и – циментира изкривената стопанска политика и икономическата зависимост на Африка от държавите-донори. Ако Г-8 и по-късно – Световната търговска организация не се заемат с тази тема, то очевидно изобщо не се интересуват от развитието в Африка.

Когато търговските бариери за африканските стоки паднат и действително се създадат шансове за износ за продуктите на континента, тогава ще нарасне конкуренцията между африканските държави и на тях ще им се наложи да положат повече усилия. Отпадането на субсидиите за държавите-донори ще увеличи атрактивността на Африка като място за производство – при положение, че съществува правова сигурност и ефективна държавна администрация. При тово положение ще се открият възможностите за проява на собствена инициатива, свободната търговия ще насърчи развитието на услугите, на иновациите, ще стимулира правовата държава и политическата стабилност, а държавите, постигнали успехи, ще служат за пример на другите. Корумпираните режими вече няма да бъдат конкурентноспособни, а социалистическите кадрови политици ще трябва да се размислят.

Т.е. – край на практикуваната досега политика в областта на опрощаването на задълженията и отпускането на помощи за развитие – Африка има нужда от истински стимули, за да не изгуби окончателно позициите си. Вместо под гръмките аплодисменти на медиите държавите от Г-8 да й опрощават 40 млрд долара от задълженията, би трябвало по-скоро да се откажат от субсидиите за собствените си продукти – в размер на точно 300 млрд долара годишно само за Европейския съюз, Япония и Съединените щати. Това би била смела крачка, но остава да се изчака дали индустриалните държави ще я предприемат или ще си останат обсебени от собствените си интереси.