Дебатите за капитализма засегнаха жив нерв в обществото

Някои обичат да говорят за времето, а Франц Мюнтеферинт – за капитализма. Естествено, играта на председателя на социалдемократическата партия е твърде прозрачна. Тя топли сърцата на съпартийците му в навечерието на местните избори в провинция Северен Рейн-Вестфалия – на 22 май и ги мобилизира. Това е символично протягане на ръка към профсъюзите, които в последно време бяха осъдени, със стиснати зъби и без възможност да окажат влияние да следят реформаторската политика на канцера. Поради това в първомайския поздрав на профсъюзите се казва, че хората не бива да се превръщат в “топка за игра” в името на реформи, които вместо да служат на всеобщото благо само орязват социалните стандарти. Това също е индиректна стрела срещу правителствената програма за реформи, известна под името “Агенда 2010”.

На пръв поглед - следователно – реториката на Франц Мюнтеферинг е чисто тактическа маневра на председателя на социалдемократическата партия. Но дебатът - неволно или съзнателно - засегна жив нерв на обществото. Две трети от германското население дават право на Мюнтеферинг, когато той клейми недостатъците на капитализма. Функционерите в икономиката до един надават недоволен вой, а профсъюзите – ръкопляскат – всичко това сочи, че темата е важна за всички.

Тук трябва да се отбележи, че медиите имат вина като лепнаха на критиката на Мюнтеферинг погрешния етикет “ критика на капитализма”. Това - разбира се – е пълна глупост. Никой днес повече не подлага на принципно съмнение възможностите на капитализма. Всички негови анти-проекти се провалиха. И дали има някой, който да желае да живее например в северна Корея или да прекара в Куба по-дълго отколкото една отпуска? Системата, която се гради върху личната заинтересованост на отделния индивид победи, защото отчита реалностите . Всички обществени проекти, изградени върху тезата за “доброто в човека” се провалиха плачевно.

Преди капитализмът беше изложен на състезанието между двете различни обществени системи. За да стане привлекателен и за младите хора – поне в Европа – той разви своя “социален вариант”. Сега, когато състезанието между капитализма и социализма е решено, капитализмът изглежда не изпитва нужда да се прикрива повече зад социалното наметало. Мюнтеферинг не крикикува всъщност капитализма като обществен строй, а неговите извращения. Той персонифицира тези извращения, давайки за пример Йозеф Акерман – председателят на надзорния съвет на Дойче Банк – като символ за онези високопоставени мениджъри, чието мислене е изцяло заето от пресмятането на печалби от тримесечни отчети и които реализират гигантски печалби, което не ги спира да съкращават хиляди работни места. Редно ли е държавата да продължава да прави щедри обещания на предприемачите или е дошло време да се погрижи вече за хората, които в скоро време няма да могат да купуват производството на тези предприемачи, само защото нямат работа? Редно ли държавата да си затваря очите пред практиката на предприятия и фирми, предсрочно да обричат на бездействие десетки хиляди души, разтоварвайки се по този начин за сметка на социалните бюджети, като в същото време лицемерно се оплакват от липсата на квалифицирани кадри? Допустимо ли е, износът на производства в чужбина, да минава под рубриката “инвестиции” и да получава данъчни облекчения, така че на практика държавата да субсидира закриването на работни места в Германия? Можем ли да допуснем, икономиката в продължение на десетилетия да получава “подаръци” от политиците, без обаче да се реваншира под формата на “нови работни места”? Задаването на подобни въпроси трябва да е възможно и дебатът по тях трябва да бъде воден и след 1 май, както и след изборите в Северен Рейн Вестфалия.