Действителни и мними “новости” в българското обществено пространство

Думичките “нов”,”нова” и “ново” като правило имат магнетична сила върху индивида. Те обозначават непознатото, изненадващото, различното, модерното, те са и символ на постоянното обновление на човешките представи.

В политиката и публичното говорене да определяш нещо за “ново”, обаче, е рисковано занимание, освен ако онзи, който го практикува не разчита съзнателно на неосведомеността и безкритичността на своите слушатели.

По време на тържественото честване на националния празник на България в местността Арабаконак миналата седмица, държавният глава Георги Първанов обяви, че “след толкова много преживени исторически обрати” е време българите да потърсят “ново родолюбие, нов патриотизъм, който да се базира на всичко, което идва от историята”. Новият патриотизъм и родолюбие, според президента, трябвало да се базират на онова, което “ постигат българските спортисти, представителите на науката и културата, както и хората на всички производства, които правят страната преуспяваща”. Обхванат от новаторски евро-ентусиазъм Първанов направи и заключението, че на прага на ЕС гражданите трябва да си дадат сметка, че ще бъдат “по-добри европейци” ако са “истински българи” и успеят да извлекат от историята всичко, което им дава “ново самочувствие, нов национален дух” и ги “изравнява с другите европейски народи”.

Дори и да допуснем, че историкът Първанов е забравил максимата, че “всичко ново е добре забравено старо”, не можем да не се запитаме могат ли “патриотизма и родолюбието” въобще да бъдат нови и как “националния дух и националното самочувствие” биха се облекли в модерните одежди на днешния европеизъм?

Всъщност най-точен отговор на тези въпроси дава ликвидираният от комунистическата ДС писател-дисидент Георги Марков. В своите “Задочни репортажи за България” той отбелязва:

“Истинската любов към България, тази която не се декларира по кафенета и площади, не се изразява в крякане на папагалски лозунги, нито се заплаща или хонорува, тази любов мълчаливо стои в сърцето като трайна надежда във всяко голямо страдание и като неизразимо ликуване във всяка голяма радост”. Това са думите на Георги Марков и те красноречиво показват, че няма “нов патриотизъм или родолюбие”, няма “нов национален дух и национално самочувствие”. Те или съществуват такива, каквито са ги носили в сърцата си поколенията българи или въобще не съществуват.

Популисткото използуване на определението “нов” и “нова” в местната политическа лексика не е от вчера. Преминало през абсурдната теза на националсоциалистите от 30-те и 40-те години на миналия век за “Новия ред” и за “Нова Европа”, пропагандирани в издаваното в началото на 40-те години от проф.Владимир Владикин в София списание “Нова Европа”, определението мами неудържимо и днес непрекъснато роящите се български партийни формации. “Нова социалдемократическа партия”, “Нова левица”, коалиция “Нова десница”, Съюз “Нов избор”, Български национален съюз “Нова демокрация”, партия “Новото време”. Съвсем скоро се пръкна и лявата партия “Нова Зора”, чийто лидер Минчо Минчев отбелязва в едноименния партиен печатен орган, че “Присъединяването към НАТО и ЕС е онова неизбежно зло, което споходи България чрез най-лошия от всички възможни варианти” и че “НАТО е трансатлантически мутант”, който “рано или късно ще предизвика ракова мутация в самата същност на европейската идея”.

Да се забелязва нещо ново в подобна риторика? Едва ли.

Впрочем в българското политическо битие все пак има нещо ново, но то все още предстои. Дали ще бъде от 1 януари 2007 или година по-късно – това “ново” непременно ще се случи. И то едва ли ще се изчерпи с формалното членство на България в ЕС. По-скоро новото ще се съдържа във възможността българското общество ускорено да помъдрее в модерната европейската политическа, социална и културна среда , като запази същевременно своя национален облик и традиции.