Делегация на БСП в САЩ и еврочленството

Чак пък да се гордеем от ”репетицията”, едва ли. Не мисля, че и Сакскобургготски и Илиеску са се чувствали особено комфортно, заставайки за снимка сред 25-те редовни членове на Европейския съюз като тумбаджии с преминаващи в по-горен клас съученици.

Че Малта и гръцкият Кипър са сред отличниците, не е за чудене. Малта има население от 395 хиляди души, но на всеки малтиец се падат годишно по 17 хиляди щатски долара от брутния вътрешен продукт. (За сравнение у нас цифрата е само 6 600 долара.) Гръцката част на остров Кипър пък, която сега става редовен член, има годишно по 15 хиляди долара на човек. Че Словения е сред отличниците също е обяснимо – тя и като съставна част от титова Югославия си беше с най-висок стандарт. И сега е с 18 хиляди долара на човек, повече дори от Малта. Че Полша, Чехия и Унгария влизат, също го разбирам. Полша е държавата със профсъюза Солидарност, Чехия е с нежната си революция от 68-а година, а Унгария е със съвсем не нежната си революция от 56-та година. Но и Полша е с 9 500 долара на човек годишно, Чехия е с 15 300, а Унгария е с 13 300. Словакия, макар уж по-изостанала от чехите, има 12 200 долара.

Кажете ми обаче как така бившите съветски републики Литва, Латвия и Естония са пред нас. Литва е с население 3 и половина милиона и с 8 400 долара на глава, Латвия е с население 2 милиона и 300 хиляди с 8 300 долара, а Естония е с милион и триста население, с по 10 900. Е как ви се струват нашите 6 600? Дори Румъния, опустошена зверски от Чаушеску, има по-висок стандарт от нас – 7 400 долара на глава вътрешен продукт.

Та ето ви картината. Можехме ли да не сме на опашката? Да, можехме. Ако след 10 ноември 89-та комунистите ни не бяха все още по-католици от папата, ако Луканов не беше два пъти премиер и първата му грижа не беше да предаде икономическата власт в ръцете на своите съпартийци и ако беше започнал истински реформи и те бяха продължили при Беров и Виденов, днес България щеше да е 11-тият редовен член на Европейския съюз.

Но има и една друга истина. И тя е, че можеше да не сме и в категорията на ”репетицията”. Защото реформите у нас тръгнаха истински едва преди 7 години. И това е дело само на последните две правителства – днешното и на Иван Костов. Тяхна е истинската заслуга. В края на управлението на БСП през 1997 г. България падаше в бездънна пропаст.

Да, ама онзиден Станишев каза, че БСП била готова пак да управлява и че щяла да управлява по различен начин (какво значи различно, не е ясно), а Румен Овчаров пък каза, че ”международните икономически кръгове” не се стряскали повече от БСП и били готови да работят с тях.

Въпросните ”кръгове” впрочем никога не са се стряскали от комунистите в България, само дето не са искали да имат нещо общо с тях. А сега вече ще искат ли? Едва ли доверието в БСП ще се подобри особено с гледки като онзиденшния митинг пред НДК, с лозунгите, които се развяваха, с песните и партизанските маршове. В информациите и репортажите си чуждите агенции едва ли са пропуснали да отбележат очевидното несъответствие между традиционната червена екзалтация на беловласите митингуващи и участието на мажоретки с къси полички.

Станишев отива сега с делегация във Вашингтон, за да видят американците новите модерни момчета социалисти. Но проблемите ще дойдат ако наистина БСП заведе България в Евросъюза. Защото няма в този 25-членен съюз държава (да не говорим пък за Щатите), която да остане очарована от факта, че до тях се нарежда една България, в която цялата власт – президентска, изпълнителна, законодателна, местна – е в ръцете на бившата комунистическа партия.

Като гледам в бъдещето, прогнозата ми е, че във Великобритания скоро ще дойдат на власт консерваторите, а в Германия - християндемократите. Що се отнася до Съединените щати, дали ще е Буш или Кери, все едно. Тъй че като казва сега на всички ”вижте ни, защото идваме”, БСП трябва много да внимава. Самозамайването може да ги доведе до нова фатална грешка. Защото залогът е бъдещето на България, а не само на тази партия.