Документационен център в Берген-Белзен
28 октомври 2007
Лагерът, на около 60 км северно от германския град Хановер, е изграден през 1939. През първите години Берген-Белзен служи като военнопленнически лагер преди всичко за руски войници. Условията са катастрофални. 20 000 военнопленници умират от студ, глад, изтощение. През 1943 е изграден и концентрационен лагер – първоначално за нетрудоспособни затворници от други лагери, а от октомври 1944 – за затворници, прехвърляни тук от лагерите, намиращи се близо до фронта:
“Аз дойдох тук от Освиенцим на 1 ноември 1944. Всички момичета, които бяха докарани тук с мен, бяха още деца – 15, 16, 17 най-много до 30 годишни. И всички искаха да живеят. Повечето обаче умряха от глад и болести.”
Тони Драйлингер е 17-годишна, когато пристига в Берген-Белзен. Тя също заболява – от тиф, - но оживява. От 120 000 затворници в Берген-Белзен умират 52 000. През април 1945 лагерът е освободен от английските войски:
“Още през 1946 оцелелите организираха голяма изложба от снимки, показващи целия кошмар и изтреблението на евреите в Берген-Белзен, както правим сега, 60 години по-късно. Целият този материал не ни беше изобщо известен тук в Германия, защото оцелелите са взели всичко със себе си при емиграцията си от Германия. Те го взимат, защото са мислили, че тук той ще се разпилее и изгуби.”
Вилфрид Видеман, който е ръководител на Документационния център, успява да събере повече от сто хиляди документи и най-различни свидетелства от всевъзможни източници, разпръснати буквално по целия свят. Така възниква един музей от сив бетон, дълъг 200 и широк 18 метра: един дълъг, подтискащ коридор без прозорци, в който са изложени експонатите. Видео-филми показват интервюта с бивши концлагеристи, но само в пет филма могат да се видят исторически, ужасяващи сцени, заснети при освобождаването на лагера. Те съзнателно не стоят на преден план, както обяснява Бернд Буземан, министър на културата на федералната област Долна Саксония:
“Смятам, че на малки деца няма смисъл да се показват картините на ужаса, просто защото не действат възпитателно. Станалото трябва да им се покаже по педагогически, по-увлекателен начин, за да могат наистина да осмислят това, което виждат и чуват. Мисля, че в това отношение сме на прав път.”