Европа води война на два фронта

В Холандия понастоящем човек може да стане свидетел, как европейската вяра в ”малкия Истанбул” или в ”литъл Маракеш” се превръща в кошмара на на ”малката Газа” или ”литъл Багдад”. С години наред европейците си позволяваха разкоша на мултикултурната идея. Те се надяваха, че миризмата на европейските вурстове ще се обедини в обща атмосфера с уханията на кебапа, в която атмосфера толерантността и мирното съвместно съществуване ще покълнат от самосебе си. Нищо не доказва тази надежда по-убедително от многобройните пътеводители, превъзнасящи на страниците си екзотичните оазиси, в които човек може да се запознае с други светове, без кракът му да стъпвал на друг континент. В Европа трябваше да процъфтява мултикултурността, без водеща култура и без обща обществена идея. Спецификата на отделните групи трябваше да застане колкото е възможно по-равнопоставено до ценностите на общността.

Причината за безразличието или великодушието си крие в историята. Докато Германия, Италия и Испания се разправяха с националсоциалистическото или фашисткото си минало на колониалните сили им пречеше гузната съвест да издигнат асимилацията в принцип на имиграционната си политика и отношението към чужденците. Последствията се забелязват навсякъде: Испания както и Франция, Великобритания както и Германия страдат от съществуването на паралелни общества, в които се говорят други езици, царят други обичаи и свободата нерядко е чужда дума.

Едва след покушенията в Ню Йорк на 11-ти септември и изводът, че Европа дълго време е била място за отдих на ислямските терористи, се стига до нови заключения. Постепенно европейците започнаха да разбират, че толерантността проявявана към малцинствата им, не е срещала отзвук сред малцинства от тези малцинства, а е била експлоатирана. Не се стигна обаче до мащабен поврат в политиката. Все още европейските държави смятат възникващите проблеми с част от мюсюлманското малцинство за неприятни изключения, които посрещат по един или по друг начин, но без да предприемат цялостна корекция на курса си. До ден днешен европейците отказват да проумеят, че припламващият антисемитизъм на френските мюсюлмани и убийството на холандския режисьор ван Гог са част от войната срещу тероризма на два фронта. Те наистина се готови да защитават сигурността си и край Хиндукуш, ала все още не се осмеляват да признаят, ме конфликтът с ислямския екстремизъм трябва да се решава и най-вече в Европа.

Време е обаче. Събитията в Нидерландия сочат, че Европа трябва да се готви за тежки конфликти с ислямските екстремисти, прикривани и поощрявани от умерените кръгове на Стария континент. Ако правителствата не са в състояние да реагират всеобхватно, континентът ще се окаже изправен не само пред стряскащата война между културите, но и пред проблема за засилващия се десен екстремизъм. Не случайно Жан Мари Льо Пен спечели забележително много гласове на първия тур от френските президентски избори през пролетта на 2002-ра година или кратко време след 11-ти сетември. Не случайно промяната на закона за получаването на политическо убежище успя да предотврати увеличаването на десните групировки в Германия.

Тогавашната решителност на германското федерално правителство е нужна в наши дни на цяла Европа. Нужен е завой от мултикултурността по посока към асимилацията. Политика, която да си поставя за цел европеизирането на ислямското малцинство и по този начин края на паралелното общество. В това число и чрез включването на мюсюлмански духовници. Те трябва по-активно отколкото досега да обясняват на екстремистите в собствените редици, че нито антисемитизмът, нито политическото убийство не са чяст от европейската култура. Освен това в правило трябва да се превърне експулсирането на онези, които не проявяват готовност, да признаят европейския правов ред. Толерантността е възможна само спрямо онези, които я схващат като ценност. Та нали и в политиката за интегриране на чужденците е в сила принципа за способната на самоотбрана демокрация.