Европа в криза

Как виждате проекта Европа след провала на правителствената конференция за евро-конституцията?

Мнозина в Германия дълго вярваха, че вече живеем в един постнационален свят. Сега обаче се оказа, че нациите и националните държави в Европа са много по-устойчиви, отколкото се смяташе в Германия особено през последните години. Това е действителността, с която трябва да се съобразяваме и която трябва да залегне в основата на размишленията за европейското сътруднимество.

Германия обаче, на практика, провежда в ЕС същата политика като Франция или Италия - а Франция не може да бъде обвинена в "постнационално мечтателство".

Това е вярно. Но нека припомня, че в една принципна реч от май 2000 външният министър Йошка Фишер окачестви федерацията като крайна цел на европейското единение. Конституционният проект на Конвента е много далеч от подобно виждане, но въпреки това не можа да бъде осъществен. Движението за обединение на Европа изживява понастоящем най-дълбоката си криза.

Фишер говори тогава и за един "гравитационен център", за "европейски авангард". Дали всъщност концепцията за така наречената "сърцевинна Европа" не е в интерес на Германия?

Сърцевинна Европа, свързана с ново разделение между Изтока и Запада, би била голяма стъпка назад. Впрочем забелязва се, например, че Чехия и Унгария са силно заинтересувани от тясно взаимодействие. Но като имаме също предвид, че без Англия задълбочаването на сътрудничеството във външната и военната политика няма никакъв смисъл, става ясно, че и тази сърцевинна Европа няма да се превърне в една наднационална или федералистка Европа, както си мислехме в Германия чак до края на 90-те години.

Заедно с колегата си Ханс-Улрих Велер вие спадате към най-решителните противници на влизането на Турция в ЕС. Как се отразиха върху позицията ви атентатите в Истанбул?

Атентатите не бяха аргумент нито за, нито против приема на Турция в общността. Решаващото е дали ЕС може да си позволи едно разширение, което в последна сметка прави невъзможно задълбочаването. Ние стигнахме вече до точката, където трябва да констатираме, че разширяването изпреварва значително задълбочаването. Никой не обръща внимание на огромните социално-икономически проблеми, свързани с евентуален прием на Турция. От сегашните страни-кандидатки, Латвия, една страна с по-малко от тримилионно население и 33 процента от средния доход в ЕС, беше най-слабият кандидат. А Турция с близо 70-милионно население има едва 22 процента от средния доход в ЕС.

Като историк досега се позовавахте предимно на културните различия.

Европа ще се пресили, ако след предстоящия догодина разширителен кръг, който през 2007 ще бъде последван от приема на Румъния и България, а може би и на Хърватия, се заеме с разрастването си извън границите на европейския континент. Невъзможно е само за няколко години Турция да постигне изравняване на политическата си култура с тази на Западна Европа. А когато говорим за политическата култура на Европа, ние имаме предвид наследството на историческия Запад, където разделението на властите, откъсването на светската от духовната власт се извършва още през Средновековието. Тук процесът на секуларизация, плурализация и индивидуализация се осъществява по съвсем различен начин отколкото в Турция, където и днес ние се сблъскваме с последиците от една насилствена секуларизация, извършена за извънредно кратко време. Тук именно, а не в противоречието между християнството и исляма на абстрактно равнище, се намира същинският проблем, който трябва да се има предвид при сближението на Турция с Европа. Затова аз пледирам за тясно, привилегировано партньорство, но не и за пълноправно членство на Турция.