Европа и интеграцията на мигрантите

Решението на френското правителство за забрана на забрадките се вписва в общоевропейската дискусия за културната идентичност на континента. Във Франция и другите европейски страни делът на мюсюлманското население надхвърля десет процента и това малцинство става все по-активно в политическо отношение. Тази демографска промяна има вече и външнополитически отражения: със своето "не" на иракската война и изобщо с цялостната си антиамериканска политика, Париж цели не на последно място и да пасифицира мюсюлманското си малцинство.

В Европа съществуват различни схващания по въпроса за интеграцията. Германците в продължение на години избягваха този въпрос. Докато канцлерът Шрьодер не промени имиграционния закон, на един израстнал в Германия турчин от трето поколение, който не говори турски, му беше по-трудно да получи германско гражданство, отколкото на един германец от руски произход, който не говори немски. Освен това църквите са признати от държавата, която събира и данък за католическата и протестантската църква. Тук както и в Нидерландия става дума за това, дали към съществуващите трябва да се прибави и един ислямски стълб. С течение на времето обаче подобна политика би затвърдила вместо да разчупи културните различия.

От своя страна французите винаги са държали на принципа на асимилацията. Френското гражданство не се базира на етническия произход. Републиканската традиция припознава само индивиди, а не групи. Лаицизмът е със здрави корени. В тази светлина забраната за носене на забрадки в учебните заведения трябва да се схваща като опит за форсирана асимилация. Трудно е да се каже дали тази политика ще се окаже успешна. Тя би могла да предизвика реакция, като прогони мюсюлманите от държавните училища и ги тласне към ислямските училища. Във всеки случай, целта на забраната не е да се ограничи религиозната свобода, а да се улесни асимилацията.

Интеграцията на чужденците е въпрос, с който европейците се занимават съвсем отскоро; освен това политическата коректност все още им пречи открито да обсъждат тази проблематика. През 2001 германските християндемократи пуснаха в обръщение понятието "ръководна култура", с което искаха да кажат, че имигрантите трябва да приемат някои основни германски ценности. Много скоро се надигнаха обаче обвинения в расизъм и "ръководната култура" не се появи повече.

В Европа съществува непосредствена връзка между имиграцията и престъпността, нещо, което конвенционалните политици просто не искат да видят. Така може да се обясни например невероятният възход на холандския политик Пим Фортайн, първия който апелира за ограничаване на приема на имигранти-мюсюлмани. Едва след убийството му през 2002 покъртената нация се осмели да дискутира открито връзката между имиграция и престъпност.

Успехът на интеграцията зависи впрочем не само от политиката, но и от културните особености на съответната миграционна група. Европейците с право изтъкват, че имат по-голям проблем с мюсюлманите, отколкото американците с латиносите.

Без преувеличение може да се каже, че интеграцията на чужденците ще бъде едно от най-големите социални предизвикателства за развитите демокрации през следващите десетилетия. Предвид намаляващата раждаемост в развитите страни е необходим голям приток на нови хора - не просто за подсигуряване на стандарта на живот, но и на бъдещите пенсии. Различните интеграционни модели ще задълбочат още повече външнополитическата бездна, зейнала между Европа и Америка. САЩ не могат да окажат въздействие върху европейската имиграционна политика, но може би биха могли да осуетят проникването на проблемите на Европа и в Америка.