Европа като глобален играч?

Предложението на депутата от Европейската народна партия Елмар Брок може да изглежда неуместно, но то е поне съвсем конкретно. На дебатите в Европарламента за положението в Тибет Брок предложи занапред Олимпийските игри да се провеждат само в родината им Гърция. От 1936 насам - припомни той - Игрите непрестанно се използват за пропагандни цели. Неговата инициатива целяла да се сложи веднъж завинаги край на това положение. На оживените дискусии се дадоха и други предложение, но въпросът е: какъв е ефектът от тях?

Друг германски съпартиец на Брок, депутатът Томас Ман, заяви, че

ставащото в Тибет представлява "културен геноцид".

Затова, съобщи той, ние се обърнахме към Европейската комисия с молба да изпрати в Тибет международна комисия от наблюдатели. Ако правителството в Пекин не отстъпи, тогава щели да бъдат изпробвани други възможности, "като се започне от протести в рамките на Олимпиадата до политически и икономически бойкот като последно средство".

Зелените предложиха на официалната церемония по откриването на Олимпийските игри в Пекин да не присъстват никакви държавни ръководители, атлети и журналисти. Политикът от СДП Джо Лайнън пък заяви, че ЕС не бива да изключва предварително възможността за бойкот на Игрите.

Всичко това може да е искрено възмущение.

Но защо всички тези призиви изглеждат някак си неубедително?

Защо политиците от Европейския парламент призовават много по-директно за бойкот и санкции, докато съпартийците им от националните парламенти и правителства демонстрират явна въздържаност?

Отговорът е малко тъжен: вероятно защото европарламентаристите знаят, че и без това никой не се отнася сериозно към исканията им. Европарламентът не е в състояние да упражни натиск върху което и да е национално правителство, тъй като никое правителство не зависи от него. Разбира се, европейските парламентаристи могат да апелират към ЕК и да повлияят върху нейния курс (което редица компетентни депутати и правят). Но самата ЕК е една служба, чието функциониране зависи от решенията на европейските правителства.

При това положение нищо чудно, че един етаж по-нагоре в европейската йерархия председателят на ЕК

Жозе Мануел Барозу възприема един много по-мек тон

Олимпийските игри не били политическо мероприятия, затова той не подкрепял идеята за бойкот. (Между другото, едно доста дръзко логическо разделение. Защото от тази гледна точка излиза, че Игрите може да се състоят, дори ако китайските войници устроят в Тибет разстрел, подобен на онзи в Пекин през 1989.)

Така че на Европейския парламент му е лесно да се изстъпва като морален авторитет от тежка категория, просто защото е безсилен в политическо отношение. Това олицетворение на съвестта на Европа е така чисто, защото и да иска не може да се опетни с дела.

Това разбира се не означава, че европейските депутати не са искрени в своето възмущение. Но също така искрено би било да се каже, че словесните изпарения от Брюксел приличат някак си на парфюм. Красиво, но етерично.