ЕС в криза

Междувременно вече се разчу. ЕС е в криза. Пред стените на крепостта се тълпят турците. Амбициозният конституционен проект се провали преди две години. Въпреки признаците за икономическо укрепване, европространството продължава да страда от реформистки запек и висока безработица. Така че на 50-я рожден ден на ЕС, истинско празнично настроение така и не се забелязва. Няма и следа от консенсус по въпроса, накъде трябва да се развива процесът на европейското единение.

Сега е времето на празничните речи и самопревъзнасянето. Само че не е необходимо успехите на ЕС да се превъзнасят, за да бъде отдадено дължимото на реалните му постижения. Но нека първо се дистанцираме от един мит. ЕС не е големият проект на мира, за какъвто продължават да ни го представят. Европейското единение се роди от развалините на две войни. Мирът не се роди от ЕС, а ЕС стана възможен благодарение на мира, постигнат от страните-победителки. До края на СССР, Европа процъфтяваше под щита на американските оръжия; само при тези условия стана възможно изграждането на гигантските социални държави. Като прехвърлиха на Вашингтон бремето за отбраната, европейците отвориха финансов терен за своите избиратели. “Европейският социален модел”, гранитният фундамент на брюкселската евроидентичност нямаше да го има без САЩ.

Въпреки това постиженията на общността са значителни. Благодарение на защитната мрежа, разрушените някога държави отново се въздигнаха. Германците откриха ерзац на отечеството и бяха готови да плащат милиарди за това. На французите ЕС предостави сцена за изживяване на националното величие. Англичаните пък гледаха с наслаждение как съюзът едновременно отслабва и укрепва континенталните сили: отслабва ги, като разводнява идеята за суверенната държава, укрепва ги, като изпълва вакуума с благовещението на един презграничен проект. Съвсем други са мотивите, които тласкат днес източноевропейските страни към ЕС. Би било цинично да се смята, че те се ръксоводят единствено от материални съображения. По-важна е нуждата на страните от бившия източен блок да се дистанцират от руснаците. Притегателната сила на Европа се дължи не толкова на привлекателността на Брюксел, колкото на сплашващото дългосрочно въздействие на Москва.

Стигаме до добрата вест: приказките за криза в общността загърбват това, че на Европа може би предстоят добри времена. Конституционният провал предизвика оздравителен шок сред брюкселския елит. Поспрени бяха централизиращите амбиции в посока към една супердържава. Впрочем никой не бива да се страхува от възраждане на убийствения национализъм. Евроскептиците, очерняни като популисти, са просто плашилото, с което брюкселските бюрократи оправдават собственото си съществуване.

Днес никой не се съмнява повече в ползата от мирното съвместно съществуване и либералния пазар. Затова ЕС може да се сбогува с политическите си амбиции. Той няма нужда да става противотежест на Америка. Той не се нуждае от междудържавни учреждения над равнището на националните държави. По-смислено би било създаването на зона за свободна търговия между независими страни със съвсем лека политическа надстройка. Подобен ЕС няма да води пагубни спорове относно култура и идентичност, а ще се отвори за всички онези, които независимо от цвят на кожата, произход и религия, са готови да участват в създаването на ценности и богатство. На този фон приемането на Турция в ЕС би било акт на здравия разум, тъй като би ускорило реформите в посока към един вид европейска общност. Може би тогава и Швейцария ще е готова да се присъедини към тази общност.