Железопътната стачка в Германия и последствията

Една стачка не означава края на света, нито пък национална катастрофа, а легитимно средство за оказване на натиск от страна на трудещите се и техните синдикати в тарифните борби. Това трябва да бъде ясно и да остане така. Защото, където трудещите се не могат да стачкуват, то свободите страдат и във всички останали области. Всяка стачка е свързана с неудобства, например в момента за Германия за и без това намаляващата оборотите си стопанска конюнктура. Ала правото на стачка е част от цената на свободата. И именно заради това туй право трябва да се използва пестеливо. Това би трябвало да е ясно на Синдиката на локомотивните машинисти, който се бори за отделен тарифен договор за своите членове.

Тъй като досегашните стачки не доведоха до постигането на тази цел, предстои ескалация. Ако досега стачките се ограничаваха върху влаковете на близки разстояния, сега синдикатът взе на прицел товарните превози. Тук много бързо се предизвикаха високи икономически щети. Защото логистиката е гръбнакът на германската икономика. Например в автомобилната индустрия, както и в много други браншове се работи на принципа на “производство точно навреме” т.е. заводите поддържат минимални складови наличности, доставчиците не вкарват произведените от тях детайли в складови бази, а точно в момента, когато са нужни на конвейра. Това изисква добре пресметнато и безукорно функционираща логистика. Железопътният транспорт е важно звено в тази верига. Ненавременното доставяне на само няколко детайла парализира цялото производство.

Това разбира се не означава, че локомотивните машинисти трябва да бъдат лишени от правото да стачкуват. Ала синдикатът би трябвало да усети отговорността си и да поеме тази отговорност, която й се пада вследствие на нарастващото в икономическия живот разделение на труда. Исканията на шефа на железниците Хартмут Медорн, правителството чрез закон да ограничи правата на малките синдикати, са естествено далеч от реалността, още повече, че синдикатът на свой ред залага на това да окаже натиск върху ръководството на железниците чрез икономиката и политиката. В момента отделен тарифен договор за машинистите би бил наистина проблем за Германските железници, ала от гледна точка на цялостната икономика той би струвал по-малко от предстоящото сега изостряне на стачката.

Става обаче дума и за нещо повече. Ако локомотивните машинисти наложат отделен тарифен договор и освен това получат безумно високите си искания за възнагражденията, това не е нищо друго освен призив към други групи специалисти в системата на ЖП-транспорта и извън нея, също да се организират в мини-синдикати и да последват примера на машинистите. Някои като например ръководителите на въздушното движение и лекарите в болниците вече сториха това. Финалът на подобно развитие би бил положение като във Великобритания: някогашната министър председателка Маргрет Татчър със силов акт и разбиване на системата на английските синдикати в края на 70-те години даде тона за модернизацията на британската икономика. Никой не би следвало да е заинтересован от икономически упадък и от обезвластяване на синдикатите впоследствие.