Жертвите на Щази си спомнят

Като взима за пример първоначално съветския, а после германски затвор Хоеншьонхаузен в Берлин, книгата показва много пластично какво означаваше да бъдеш изложен на произвола на комунистическите органи за сигурност в бившата ГДР. Книгата съдържа предимно публикувани на различни места разкази на потърпевши, които са хронологически подредени, така че се вижда много ясно как с годините и десетилетията се променят методите, а също и онова, което остава непроменено. Непроменена остава изолацията от света, която прави човека тотално беззащитен, а също и фактът, че първо в килиите изобщо не прониква дневна светлина, а после светлината се филтрира през стъклени тухли, само и само да не се вижда нищо от външния свят.

С времето се променя начинът на провеждане на разпитите: от изтезания до по-изфинени методи, като продължаващи с месеци разпити в условията на херметическа изолация, унизяване на човешкото достойнство, лишаване от сън, заплахи по адрес на членове на семейството. Никой от жертвите на Щази - не само онези, за които става дума в тази книга - не е станал нито веднъж свидетел на промяна в мисленето на някой от служителите на Щази, както искаше да ни убеди миналата година един германски филм, спечелил и наградата Оскар.

В книгата за пръв път се публикуват потресаващите писма на актьора Хайнрих Георге до жена му още от времето когато Хоеншьонхаузен е бил съветски затвор; това че е могъл изобщо да пише писма се дължи на обстоятелството, че като известна фигура е имал така да се каже по-особено положение. А спомените на Валтер Янка, бившия директор на издателство "Ауфбау", са от значение само доколкото показват за сетен път, че добрите другари започват да се оплакват от методите на диктатурата едва когато сами попаднат под нейните удари.