Задкулисното могъщество на “Мюсюлманското братство” в Египет

Близо 100 хиляди души изпълват огромния футболен стадион в Мединат Насър, предградие на Кайро. Мъже с бради и с корана в ръка, както и забулени жени демонстрираха през месец март 2003 год. срещу предстоящата война на САЩ в Ирак. През последните няколко десетилетия членовете на Мюсюлманското братство само един единствен път можаха така внушително да демонстрират мощта и влиянието си в египетското общество, да покажат колко организирани и дисциплинирани са те, когато властта не ги ограничава:

“Няма съмнение, че братята-мюсюлмани се една от най-важните и сериозни сили в рамките на египетското общество”, обяснява Дия Рашуан от държавния център за политически изследвания ал Ахрам. “Братята-мюсюлмани представляват умерения, миролюбивия клон на ислямистите, съществуващ от най-малко два века в политическия живот на Египет”.

Диа Рашуан е смятан за един от най-добрите познавачи на ислямистката сцена в Арабския свят. Според него точният брой на членовете на тази организация е неизвестен – може би са хиляди или десетки хиляди, а симпатизантите им – стотици хиляди. След правителството те са втората по големина политическа сила в Египет.

Меншиет Насър, един от бедняшките квартали или т.н. “неформална територия” в египетската столица. В подобни квартали живеят над една трета от близо 20-те милиона жители на Кайро. Тук няма никакво общинско или държавно планиране, не достигат училища, улици и инфраструктура, трудно се срещат лекари или аптеки, държавата присъства основно под формата на доносчици и тайни агенти.

Мюсюлманското братство е особено могъщо в тези квартали. Те, неговите хора, са на място и полагат грижи: предлагат социални услуги, изпращат лекари и достъпни лекарства, помагат на младежи да си намерят работа.

“Стига!”, скандират демонстрантите: “Стига Мубарак, стига безработица, стига извънредно положение!”

Сред протестиращите има много членове на Мюсюлманското братство. Те искат да бъдат нещо повече от социално-ремонтна служба в банкрутиралата управляваща система, казва техният предводител Фахди Мохамед Акиф:

“Искаме свобода. Първият признак за свободата бе трябвало да е, гражданите да се чувстват спокойни, да се изразяват открито. Няма свобода, когато някой се опасява за живота си, когато не може да се придвижва и да говори свободно, когато не се чувства сигурен дори в дома си”.

Основано в 1928 год. от учителя Хасан ал Бана, мюсюлманското братство все още се бори за политическо признаване. Всички опити движението да се регистрира като партия, досега са отхвърляни. Обикновено с обосновката, че партиите на религиозна основа са противоконституционни.

Рецитиране на откъси от корана по време на пътуване с такси, вездесъщия призив към молитва. Религията играе важна роля в живота на всеки египтянин – независимо от това, дали е християнин или мюсюлманин. Разбира се, казва Диа Рашуан, религията дава отражение и върху политиката. Най-вече за братята-мюсюлмани:

“За ислямистите и членовете на братството политиката е част от вярата им. Ислямът е религия и държава. И това не е само фраза. За тях политическата активност означава религиозен мандат. Те смятат, че някой е истински мюсюлманин, само ако активно се намесва на политическата сцена.”

Това членовете на братството се опитват да постигнат заедно с представители на левицата, на либералите, ислямистите и насъристите – в движението Кефая. Моментът е рядко удобен за целта. Към масивния вътрешно-политически натиск, предизвикан от растящите безработица, масова мизерия и корупция, се прибавя и външният натиск. САЩ се стремят към демокрация в Близкия изток.

Ала ислямът и демокрацията напълно се допускат взаимно, казва Махди Акиф. Пророкът и неговите последователи практикували демокрация в ранна форма посредством определянето на изборни консултативни съвети, обяснява шефът на Мюсюлманското братство:

“Ислямът уважава демокрацията, защото повелява вслушване в даваните съвети. Демокрацията и свободата се смятат за крайъгълни камъни на религията”.

Неотдавна американският държавен секретар Кондълиза Райс заяви в Кайро, че не е имала контакти с Мюсюлманското братство.

Според Диа Рашуан това не е разумно. Групировка от подобна величина и значение не бива да остава повече в политическа изолация. Нито от страна на Вашингтон, нито от страна на египетското правителство:

“Братята-мюсюлмани дадоха всички необходими гаранции, че няма защо да се изпитва страх от тях. Сега топката е в полето на правителството. То трябва да осигури на всички политически сили правото да сформират собствени партии.”

В 1992 год. алжирската армия предотврати чрез преврат с благословията на запада триумфалната изборна победа на първите свободни парламентарни избори в Алжир. Над сто хиляди души загинаха в последвалата гражданска война. Ако администрацията на Буш иска демокрация в Близкия изток, тя ще трябва да прояви готовност, да преглътне и неудобни мнозинства. Защото в региона има и други сили, които обичат да цитират двойния стандарт на Запада в отношенията с арабските диктатури и биха желали да се възползват политически от това.

“Египет не планира политическата или обществената интеграция на ислямистите. Т.е. те остават винаги вън, пред вратата и не могат да обуздаят яда си, но също така и политическата си креативност. А това е достатъчно основание, тези хора да представляват перманентна заплаха за политическия живот в Египет.”