Заиграването с национализма преди избори не е новина

Тази пиеса е поставяна много пъти; за нея винаги има публика, а патосът на главните действащи лица е пропит – както навсякъде, така и в България с ненавист срещу маргиналите, срещу малцинствата и срещу различните други…

Може да се каже, че няма европейска държава, която да не познава тази реторика: погледнато в съпоставителен и сравнителен план, в България относителната тежест на подобни ядра е далеч по-малка отколкото в страни като Франция и Холандия например.

Да не говорим за Германия, където неофашистките партии печелят все повече поддръжници. Но именно там, и именно поради тежкото наследство от миналото, чувствителността на лидерите към този проблем е особено изострена и държавата от години наред провежда целенасочена политика срещу неонацизма.

В България всеки път, когато това е потребно, си напомняме клишето за толерантността на българина и тази фраза сякаш застава между фактите и анализите и пречи на наблюдателите да усетят нагласите на аудиторията, която бива облъчвана от националистите.

Дали тази аудитория расте, какъв е нейният профил, дали се радикализира ще стане ясно след края на предстоящите избори.

Онова, което отсега е видно и не може да бъде подминато, е консолидацията на различни ксенофобски и шовинистични течения. Не им обръщахме внимание, когато бяха разпръснати, но застанали редом едни до други те вече образуват една забележима маса, която не може да не тревожи.

Сред техните лидери има фигури, които познаваме още от основаването на Съюза на демократичните сили, има настоящи и бивши депутати, комунисти, партньори на БСП, бивши служители от МВР, военни, журналисти и прочее фанатици.

Някои анализатори прогнозират, че тази амалгама от мрачни физиономии и идеи може да бъде изненада на предстоящите избори.

Ако това се случи, България окончателно ще се раздели с мита за толерантността на българина. Вниманието на нашата политически недостатъчно обиграна аудитория ще бъде отклонено от важни за дневния ред на обществото задачи, ще се разпилеят държавни средства, време и енергия в спорове трябва ли България да бъде «едно-национална държава» и какво да правим с циганите, хомосексуалистите и наркоманите, например.

И най-лошото: подобен резултат би могъл да добави аргументи в полза на забавяне на членството на страната в Евросъюза – любима тема на формациите, които са преписвали програмните си текстове от Българския национален съюз.

Ако това стане, ще търсим със закъснение отговор на въпроса – защо през всичките демократични години, когато в центъра на София се появяваха и се появяват в масов тираж книги с расистка тематика (текстове, забранени по конституция !), когато една кабелна телевизия не престава да насъсква «истинските българи» срещу «различните» , (деяния, забранени по конституция !) , не бяха взети никакви мерки от страна на държавата за спазване на конституцията и за разкриване както на централите на тези мрежи, така и на техните финансови източници.

Ако това стане – вероятно ще се наложи със закъснение да ревизираме разбирането си за демократичен и правов ред.