Защо горивата поскъпват непрестанно

„Петролът е източникът на всички агресии” – заяви неотдавна по време на среща на държавите-членки на ОПЕК президентът на Венецуела Хуго Чавес. Обект на неговите нападки бяха Съединените щати, които – според Чавес – не правят нищо друго, освен да се стремят да си присвоят всички нефтени източници по света. И ако американците нападнат и Иран, то – съгласно прогнозата на латиноамериканския лидер – цената вече би могла да се удвои.

Принципно логиката на Чавес може само да предизвика насмешка. Но дори и подобни слова допринасят за нарастването на цените за барел. 100 долара за 159 литра – никога досега цената не е била толкова висока. А колкото повече расте цената, толкова повече горивото се превръща в оръжие в глобалната борба за власт и благосъстояние. Който разполага с нефт, който има наличие от значителни запаси, разполага с все повече власт, или поне – растат властовите му претенции – какъвто е случаят с Чавес. А пък този, който разчита на все по-големи количества гориво, за да поддържа икономиката си, се оказва във все по-голяма зависимост – както е с повечето индустриални държави.

Същевременно умерените членки на ОПЕК – като Саудитска Арабия, например, продължават игрите си: в последните седмици те така и не предприеха нищо, за да успокоят пазарите. И по време на последната среща бе повдигнат въпроса – дали не трябва да се увеличат добиваните количества. Паралелно, обаче, светът все повече се приближава до момента, в който горивото ще се изчерпи. Три четвърти от днешните добиви са от източници, открити преди 1980-та година. И най-вероятно само след още три или четири десетилетия голяма част от резервите ще бъдат източени до капка.

Цената на нефта реагира на това развитие още с днешна дата – напълно разбираема реакция от икономическа гледна точка: ако нещо започне да привършва, поскъпва. Т.е. цените растат не заради спекулантите, а заради намаляващите запаси. Респективно – илюзия е да се смята, че ще се случи някога цената да се върне обратно на 20 долара за барел, както преди 6-7 години. Енергийните нужди на бързоразвиващите се страни като Китай или Индия ще доведат дотам, че ножицата между потреблението и предлагането ще продължи да се разтваря все по-широко.

Увеличението в цената на петрола донесе отлични приходи на държавите от ОПЕК. Приходите на групата се изчисляват на около 460 млрд евро през тази година. И логично се стига до един вид енергиен национализъм като този на Чавес. Популистът от Каракас си позволява да си играе с огъня в политически план, гони чуждите нефтени концерни от страната, с което заплашва енергийното обезпечаване. Руският президент Владимир Путин подхожда по сходен начин. Шефът на Кремъл си е харесал ролята на автократ, който няма да допусне фирми като Шел или Бритиш Петролиъм до енергодобива.

При това и във Венецуела, и в Иран и в Русия думата имат държавните нефтени и газови концерни. Техен основен атрибут не е ефективността, а разточителството. Все по-често се стига до течове и инциденти, тъй като не се внимава достатъчно или пък не се извършват нужните инвестиции. В тези държави политиката и икономиката са обвързани: и така държавните концерни се използват като инструмент за надмощие във външната политика.

В индустриалните страни през последните години дебатите по енергийната сигурност бяха изтласкани на по-заден план. Вместо това в центъра на вниманието е в много по-голяма степен възможността за използване на алтернативни енергийни източници. Само че гарантирането на енергийното обезпечаване е поне толкова важно, колкото опазването на климата. Който иска да използва по-малко нефт, не трябва да мисли само за други видове източници като вятъра, слънцето или земната топлина, а и за използването на ядрената енергия и въглищата. Така или иначе на Чавес, Ахмадинеджад и сие не би могло да се разчита.