За брадите и другите въпроси свързани с вината

Адвокатът разперва ръце, като че ли иска да прегърне цялата строго охранявана зала на Хамбургския районен съд. “Фундаменталният принцип на правовата държава “Ин дубио про рео” /В случай на съмнение – в полза на обвиняемия/ би трябвало да се изпише тук с главни букви!” Защитникът Ладислав Анисич отправя това предупрeждение към петимата магистрати в червени тоги и най-вече като формула в защита на своя довереник, 31-годишния Мунир ал-Мотаседек, обвинен във връзка с най-голямото терористично нападение на всички времена.

Прокурорите обвиняват мароканеца в съучастие в убийство в 3066 случая, освен това в членство в терористична групировка – групата Ата, както я назова федералният прокурор Валтер Хембергер. Има се предвид онази чета млади студенти-мюсюлмани от хамбургския квартал Харбург, отправила се на 11-ти септември 2001 год. да изтрие от лицето на Земята Световния търговски център и причинила впоследствие нахлуването в Афганистан, похода срещу Ирак и т.н. “световна война срещу тероризма”. Т.е. – хората променили световната политика. С обявяването на присъдата ще приключи второинстанционното дело, достигнало до границите на възможностите на най-педантичната съдебна система. В продължение на една година и на 65 целодневни заседания съдът разпита 112 свидетели /някои от тях няколкократно/, води спорове за отделни тълкувания на думи в един СМС, за същността на верските обязаности и за стихове от джихадски бойни песни. За участниците в процеса нямаше дори маловажен косъм. Или както се изрази защитата в заключителната си пледоария: “Дори брадата на нашия довереник предизвика тук интерес”.

Супер-процесът разкри един принципен проблем, с който се сблъсква наказателното право във всяка правова държава в света на “Осамистите”. Колкото повече съдът се задълбаваше в средата, обичаите и мирогледа на радикалните мюсюлмани, толкова по-ясно ставаше в крайна сметка, че е почти невъзможно юридическото разделяне на /ненаказуемия/ екстремизъм и на /твърде наказуемия/ тероризъм. Още по-малко пък, когато важни доказателства са предмет на политическа блокада.

Това, което стана несъмнено ясно от събирането на доказателствата, е между другото, че Мунир ал-Мотасадек е дълбоко вярващ мюсюлманин. Че мрази Америка и евреите. В 1993 год. се преселва от Маракеш в Германия, за да следва електротехника. От 1996 год. се среща от време на време на хамбургския адрес Мариенщрасе 54 със състудентите си Мохамед Ата и Рамзи Биналшиб, по-късно станал известен като главния плановик на атентатите от 11-ти септември. В 1996 обвиняемият заедно с междувременно оправдания по обвинението в тероризъм Абделгани Мзуди подписва завещанието на Ата. От 1998 год. притежава генерално пълномощно от Марван ал Шехи, с когото го свързва близко приятелство. Арабинът ал Шехи по-късно е пилотът на Боинга на “Юнайтед Еърлайнс”, разбил се в южната кула-близнак на СТЦ.

Докато през 1999 год. ал Шехи пребивава в Афганистан, Мотаседек се разпорежда с банковата му сметка и с жилището му, отписва регистрацията на мобилния му телефон и превежда по сметка таксата му за семестъра в Техническия университет в Харбург. През лятото на 2000 год., когато Ата, ал Шехи и Сияд Джара /похитителият на Боинга, разбил се край Шенксвил, щата Пенсилвания/ записват пилотски курсове в САЩ, Мотаседек пътува до тренировъчен лагер в Афганистан. Твърди, че там само искал да изпълни мюсюлманския религиозен обичай, да се обучава на “езда, плуване и стрелба”. След завръщането си в Хамбург превежда през септември 2000-та год. 5 хиляди марки от сметката на ал Шехи на Рамзи Биналшиб.

“Верига от улики” нарича тези факти обвинението. Мотаседек бил резидент на групировка, която след 1999 год. демонстрирала “обща готовност” за атентати. Младежите били свързани от “агресивна войнственост с мотив джихада”. Как би могъл, питат федералните прокурори, Мотаседек да не знае нищо за плановете на останалите?

Според защитата става дума за система на инсинуациите. Мотасадек бил за Ата и сие “малкото момче”, което не посвещавали в намеренията си. Пътуванията до Афганистан и “вербалната радикалност” не били нещо необичайно за млади мюсюлмани. Ако Мотаседек действително е знаел за плановете, защо тогава не е избягал от Германия?

През февруари 2003 друг съдебен състав на Хамбургския съд последва аргументацията на обвинението и осъди Мотасадек на 15 години затвор. Ала Федералната съдебна палата отмени присъдата и върна случая за преразглеждане в Хамбург. Според федералните магистрати изводите за съучастничеството на Мотасадек биха могли и да са логични сами по себе си, но съдът не бил изслушал важен оневиняващ материал.

С последното се имат предвид показанията на предполагаемия главен плановик на Ал Кайда Рамзи Биналшиб. Йеменският гражданин Биналшиб е от септември 2002 зад американски решетки. Поради причини “свързани с националната сигурност”, правителството на САЩ досега отказва на германското правосъдие разпита на този човек. Вместо разпит хамбургският съд получава само един твърде лаконичен факс с резюме на протоколи от разпитите му. До ден днешен не е ясно къде и как са били провеждани тези разпити. Близко до ума е подозрението, че Биналшиб е бил изтезаван в Гуантанамо или другаде. Съответните питания на съда, отправени до германските м-ва на вътрешните работи и на правосъдието, а също така и до канцлерството доведоха само до информацията, че федералното правителство на Германия няма право да каже нищо по въпроса. Разпространяването на информация за условията на разпитите в САЩ щяло да доведе до вреди за дипломатическите отношения и връзките между тайните служби..

Наистина факсът за Биналшиб оневинява обвиняемия Мотасадек, но без отговор остава принципният въпрос, дали показания, изтръгнати евентуално чрез изтезания, изобщо могат да се използват при съдебни процеси в Германия.

Подобни въпроси и усукани отговори по тях може би наистина бяха за пръв път предизвикани от 11-ти септември. Мотасадек на финала бе накарал адвокатите си за да оповестят, че не би искал да се превърне в “колатарална щета” на правосъдието. Вероятно той е имал предвид “колатерална щета” от намесването на световната политика в правосъдието.