1. Преминаване към съдържанието
  2. Преминаване към главното меню
  3. Преминаване към други страници на ДВ

За трудността да признаваш грешките си

16 август 2005

Признаването на собствената грешка е само първата стъпка към намирането на истинския човек във всеки от нас, а искането на прошка за нея е отварянето към другите. Пътят към общността.

https://p.dw.com/p/AubI

Синоптиците в България дадоха специална пресконференция, на която заявиха, че нападките срещу техните прогнози са неоснователни и че бедствията, сполетяли страната ни са били предвидени, но никой не им е обърнал внимание. Пожарната нападна Гражданска защита. Гражданска защита й отвърна. Кметовете обвиниха държавата. Държавата хвърли вината върху кметовете. Президентът разкритикува всички институции. Журналистите се запитаха, защо Бог ни наказва, а пострадалите, заклеймиха всичко наред – от провидението до местния кмет. Нито една дума на признаване на собствена грешка. Разбира се нито една молба за извинение. Излишно е да казваме, че нито синоптиците, нито държавата, нито хората бяха подготвени за това, което се случи, въпреки, че човечеството съществува от няколко хиляди години и има натрупан опит за някои природни явления като наводнения, градушки, пожари, земетресения, урагани и т.н. Не това обаче е предмет на настоящия коментар. Взех повод от бедствията, за да обърна вниманието ви върху един подчертано нашенски феномен. Ние българите винаги сме прави. Никога не грешим. Рядко казваме “сбърках”. Почти никога “извинявай”. Направете си експеримент и се опитайте да преброите хората около вас, които признават грешките си. Опитайте се да направите статистика за това колко пъти за една седмица ще чуете да се говори за истинско извинение. Казвам истинско, защото ние българите сме майстори и на онова разкаяние, което всъщност е самовъзхвала – “Ех защо съм толкова добър. Моя грешка е, че гледам на другите с добро” и т.н. Мисля, че именно тази “правота” е в основата на дългия, протяжен и неизменно труден път през историята, особено през последните петнадесет години. Ние не се учим от опита си, защото в този опит отсъстват негативните страни. Погледнато лично – всеки смята, че е бил прав и няма какво да учи. Виновни са другите, понякога и природата, а почти винаги – обстоятелствата. Поради тази причина не можем да усвоим и осмислим онова, което ни се е случило, защото винаги изваждаме собственото си его пред скобите на конкретния контекст, история, събитие или случка. Нашето АЗ винаги е над всичко останало, а този личен нарцисизъм се превръща и в колективен, когато става дума за институции и организации. За това и в сегашната- трета поред за последните три месеца- криза с наводнения няма пак виновни. За това и още пет наводнения да се случат ние пак няма да сме поготвени и пак ще се потопим в любимото си самооплакване и изобличаване на всичко останало - видимо и невидимо. Но не и на себе си. Този феномен заслужава наистина сериозно изследване. Струва ми се, че той все пак е свързан с липсата на истинска и жива религиозност в България. Тук християнството е обряд, но не и покаяние. То е треба за различни поводи, но не и благодарност, смирение и упование в Бога. Но това е тема за друг разговор. На края ще кажем само, че признаването на собствената грешка е само първата стъпка към намирането на истинския човек във всеки от нас, а искането на прошка за нея е отварянето към другите. Пътят към общността. Единственият възможен начин да общуваш с другите. Американският поет Робърт Фрост е казал, че да общуваш, означава да прощаваш. Ние упорито отказваме да искаме прошка и съответно да я даваме.

За това нито в България, нито в емиграция българите имат истинска и сплотена общност. Живеем разпилени и нито политиката, нито културата, нито за съжаление общото нещастие могат да ни съберат.

/Автор: Явор Дачков/