Зрелище с увреждания

Разбрахте ли, че Параолимпийските игри с голям успех настигат истинската Олимпиада? Не, на откриването им не се стичат тълпи от президенти и премиери, както става на „истинските” игри. Не, телевизиите не водят кървави битки за правата и не излъчват после по 25 часа в денонощието. Не, фирмите не им се лепят като мухи на мед. И – не, широките народни маси все още не изпадат в параолимпийска треска. Но виж, допингът вече влезе и в кръвоносната система на олимпиадата за хора с недъзи: в Пекин изгърмя един пакистански спортист.

Всъщност, Параолимпийските игри само на пръв поглед са просто политически коректна алтернатива на суперкомерсиализираните и биологично свръхизчанчени олимпиади. Някой циник би казал, че и в двата вида игри участват хора с увреждания, само дето в единия случай уврежданията са нежелани, а в другия – специално търсени. И че може би спортистите в параолимпиадите заслужават далеч по-голямо уважение, защото спортуват въпреки увреждането си, а не благодарение на него – ако приемем все по-разпространеното твърдение, че олимпийските фаворити вече са главно продукт на химията и на физиологичния дизайн. Спор няма,

замисълът на параолимпиадите

е такъв: възможност и за хората с недъзи да участват в международно премерване на силите със себеподобни; сигнал към безгрижните хора без недъзи да обърнат повече внимание на инвалидите и да проявяват повече толерантност към тях. (Между другото: доста българи, дошли на гости в Германия, са ме питали защо из градовете се виждат толкова много инвалиди. Обяснението: в Германия очевидно няма процентно повече хора с увреждания, отколкото в България – просто тези хора са по-облекчени във всекидневието си, по-видими, имат повече възможности за придвижване, потребление и развлечение, а мнозинството е свикнало с тях и не ги стигматизира.) Накъде обаче ще се развият параолимпийските игри, независимо от благородния си замисъл?

Развлечение, картинки, купон, игра

който иска да нареди пъзъла на новото време и на младежкия манталитет, няма как да мине без тези елементи. С други думи, ако наистина имат амбицията да догонят по атрактивност традиционните олимпийски игри, параолимпиадите ще предлагат на публиката си все повече развлечение, картинки, купон и игра. И ще трябва да стават все по-перспективен рекламоносител за разните кокаколи и адидаси. Да не говорим, че поколенията на телевизията и интернет вече са безнадеждно пристрастени към бързата смяна на кадрите, към непресекващите изненади и все нови шоу-оферти, тъй че нищо чудно един ден да обърнат гръб на Олимпиадата и да се запалят по Параолимпиадата. (Тук цитираният по-горе циник би казал, че още през Средновековието хората с недъзи са били атракция по панаирите...) Защото и самите параолимпийци като част от споменатите поколения със сигурност не изостават от воайорско-ексхибиционистичната мода на телевизионните шоута и електронните мрежови общности под мотото: „Вие искате да гледате – ние се показваме”. Първият допинг-случай в Пекин може да се окаже пророчество за всичко това.