Изборите в Иран

Часове след затварянето на изборните секции, иранският президент Махмуд Ахмадинеджад отпразнува провеждането на изборите, заявявайки, че Западът можел да се поучи от тях. Гордостта и увереността в победата междувременно са отстъпили място на недоволството, което се насочва – както често става в подобни случаи – срещу онзи, който съобщава новината. Твърденията ,че изборите са протекли не така, както се е очаквало, било “измислица” на чуждестранните медии.

Като оставим полемиката настрана, става ясно, че изборите няма да донесат някакви коренни промени в страната, те обаче със сигурност са барометър за политическите настроения в Иран. Интересен е например факта на внезапното повишаване на изборната активност : този път в изборите участваха три пъти повече избиратели, отколкото на миналите и това може да означава само едно : иранците явно се отърсват от политическата апатия, в която бяха изпаднали след осемте години на управлението на Хатами. Това бяха осем години на разочаровани надежди, в които мнозина се отвърнаха от политиката. Следствието от това беше, че властта почти навсякъде премина в ръцете на консервативните сили – както в общините, така и в парламента, и най-накрая и в президентската институция.

Ахмадинеджад обаче иска повече: той има намерение да върне страната в дните на революцията, когато пуританската догма имаше по-голяма тежест отколкото политиката на възможното. Президентът се осланя на радикални представители като аятолах Мезбах Язди – човек, който е противник на демокрацията и свободата и с удоволствие би върнал Съвета на мъдреците в “правия път”, стига да имаше подобна възможност. Сега Язди вече няма да получи подобен шанс, защото той постигна едва шести резултат. А броят на гласовете, които получи, е наполовина по-нисък от получените от първия в класацията - Акбар Хашеми Рафсанджани. През миналата година той загуби президентските избори, сега обаче отново възстанови властовите си позиции.

И все пак Съветат на мъдреците на бива да се надценява : той е нещо като “Политбюро”, което действа повече прикрито, макар да е в правомощията му да избира и да сваля от власт Върховния духовен водач на нацията. Затова е трудно да си представим, какво би се случило, ако този орган вместо сегашната си консервативна политика поеме по още по-радикален курс. Опитът на Ахмадинеджад и неговите привърженици да постигнат именно този обрат, се провали.

Причината за това по всяка вероятност се дължи на растящото недоволство от политиката на президента: със своето поведение в изострянето на атомния спор, непремерените си изказвания по адрес на Израел и публично изразените съмнения относно холокоста, Ахмадинеджад вкара Иран в международна изолация. Въпреки по-големите приходи от петрола, икономическата ситуация на мнозина иранци не се подобри. Така се стигна дотам, че мнозина се отвърнаха от Ахмадинеджад, независимо, че преди една година бяха гласували за него.

Макар, че изборите за местна власт – както и другаде по света – не могат да доведат до промяна в генералния курс на политиката на една страна, иранците явно са осъзнали, че избирателната пасивност не води до нищо добро и че понякога е достатъчно да се избере по-малкото зло, за да се избегне по-голямото.