1. Преминаване към съдържанието
  2. Преминаване към главното меню
  3. Преминаване към други страници на ДВ

Избори, разбира се…

19 октомври 2006

Недоверие към политическата класа, разочарование от десните лидери, умора от прехода или апатия – причините за увеличаващата се група на негласуващи могат да са най-разнообразни и всички те са част от диагнозата за състоянието на демократичната система. Анализ на Еми Барух

https://p.dw.com/p/Assy
Снимка: dpa

Смущаващо голяма, безспорно важна и безспорно тревожна е увеличаващата се групата на млади хора, които правят следните коментари в навечерието на предстоящите кандидат-президентски избори:

Коментар първи:

«За пореден път ще отида да гласувам не защото разпознавам своя избраник сред кандидатите, а въпреки обстоятелството, че такъв няма.»

Коментар втори:

«Ще гласувам с голямо неудоволствие, само за да бъде осуетена възможността на неуравновесени и агресивни политически имитатори да трупат популярност, което е срам за цялата страна.»

Коментар трети:

«Няма да гласувам! Всички онези, които подкрепят кандидат-президентските двойки са водени от дребни комерсиални мотиви, а не от чувството за мисия. Освен това от моя глас нищо не зависи!»

……..

Тези три позиции, които отдалечават хората от урните,

въпреки различията си приличат най-малкото по един показател - те са обединени от едно общо усещане, а именно : «моят» кандидат не е сред лицата, които ни гледат от предизборните афиши; казано с други думи - нямам чувството, че който и да е от тях може да представлява и защитава моите интереси.

От тук ни дели една символично малка дистанция до класическото отчуждение на изповядващите подобни възгледи, от хората, които избираме, за да им делегираме права да ни управляват…,

Това превръща голямата маса негласуващи в чужденци в собствената им страна; в съсловие на дистанцирани наблюдатели, които денем крачат с неудоволствие по своите професионални и социални коридори, но не предприемат нищо, за да променят тяхната траектория.

Не малко от тях са се родили в условията на демокрация, не познават нито тоталитаризма, нито други диктаторски режими и това обстоятелство прави картината още по-особена и със сигурност не само българска.

Усещането, че от това дали гласуваш или не нищо не се променя, усещането, че демокрацията – като социално устройство - е стигнала до собствения си предел, че демокрацията не е в състояние да даде възможност на целия спектър от идеи за подредба на социума да има свое представителство във властта, е един от проблемните кръгове на постмодерния свят.

До каква степен това е резултат от алиенацията на съвременния градски човек? Преодолима ли е дистанцията между политическата класа и масите, между интелектуалния елит и бизнеса?

Може ли отказът от правото на глас да се счита за абдикация от отговорността на всеки по отношение на поколението след него?

Въпросите са много и техните отговори не би трябвало да се търсят часове преди самите избори, както се случи това у нас.

Преди три дни, едно открито писмо до избирателите на Първанов, подписано от няколко българи живеещи извън страната, справедливо поставя именно този важен за кръвообращението на всяка демокрация въпрос – за да функционира демократичната система, трябва всеки един да се чувства част от нея.

Обратното би ни превърнало в експериментални статистически единици от Матрицата. За отбелязване е, че темата беше «внесена» в страната, а не бе родена тук. Което също е показателно за нашето общество.